— В името на Пътеводната звезда, няма да стоя с оголено гърло и да чакам проклетите буболечки да дойдат да ми го резнат. Ние сме колонисти, скитници, пионери. Все можем да измислим нещо.
— Ще ми се Дейвлин да беше тук — отбеляза Руис. — Той ни спаси от хидрогите и от замръзване на Крена. Сигурно може да измисли нещо и сега.
— След като обаче не е тук — каза Кларин натъртено, — смятам да предложа няколко свои идеи. И вие можете да използвате мозъците си, нали така. Дайте да се съберем всички и да измислим начин да се защитим.
Така че свикаха среща на колонистите. Орли Ковиц застана до Крим и Марла Чан Тайлар, а ДД доведе Маргарет.
Кларин се качи върху една от косачките, останала зад оградата. Мъжете и жените се събраха около него, всички искаха да научат какво ги очаква. Никой не се надяваше да чуе добри вести.
— Няма да лъжа. Положението е лошо, наистина лошо. Но това не означава, че не можем да се борим. Трябва да направим нещо, преди кликисите да избият всички ни. — Повиши глас, за да заглуши внезапно разразилата се буря от възклицания, и повика Маргарет да обясни какво мисли, че ще направят кликисите. Думите на ксеноархеоложката бяха сурови и безмилостни — тя съобщаваше факти. Някои припаднаха, други заплакаха, докато я слушаха. Трети стиснаха юмруци и решиха да търсят оръжия. Кларин се окуражи. Можеше да ги въодушеви.
— Преди да си тръгне, Дейвлин Лотце зарови експлозиви, гориво и оръжие на тайни места извън стената. Трябва да ги вземем, но трябва да внимаваме много. Кликисите не ни обръщат особено внимание, но не можем да сме сигурни дали наистина е така. — Той поклати глава. — Мисля, че можем да успеем. Ще покажем на това люпило, че хората не стоят със скръстени ръце. Ще се борим с всичко, което имаме.
— Не искахме това — каза Руис — Не се опитвахме да направим кликисите наши врагове. Признавам, не вярвах, че ще се обърнат срещу нас. Не виждам никакъв смисъл.
Крим Тайлар се провикна от тълпата.
— Шиз, скитниците са свикнали да ги нарочват безпричинно.
С мрачна усмивка Кларин добави:
— Освен това сме свикнали да оцеляваме при невъзможни обстоятелства.
Кликисите бяха измъкнали от постройките на Ларо части от оборудване и ги бяха натрупали на купчини. За щастие, понеже втората ремора се различаваше от отворените рамки на собствените им летящи компоненти, те я бяха оставили сред боклука. Макар корабът на ЗВС да бе частично разглобен, Кларин и трима скитници инженери се измъкнаха през нощта и като използваха фенерчета, тайно поправиха малкия летателен апарат. Оборудването на ЗВС беше ненужно сложно и неефективно, но Кларин и екипът му успяха да закачат двигателите и да направят няколко предварителни теста, без да вдигат много шум, за да не привлекат вниманието на кликиските разузнавачи.
Но най-важното бе, че поправиха късообхватната комуникационна система. В сенките на кабината, с лице, осветено в зелено от лампите на таблото, Кларин предаде сигнала си.
— Дейвлин. Дейвлин Лотце. Можеш ли да отговориш? Кметът Руис смята, че можеш да помогнеш с нещо. Чух, че си бивша сребърна барета. Ако това е вярно, шиз, но дори да не е, помогни ни с каквото можеш.
Не очакваше Дейвлин да седи в пилотската кабина на другата ремора и да чака някой да се обади. Но корабът имаше комуникационен дневник. Все някой щеше да получи съобщението.
Зареди съобщението да се повтаря автоматично на всеки половин час и преди кликисите да забележат, че нещо става извън стената, се върна с другарите си, за да се подготвят за последната битка.
72.
Сирикс
Флотът на роботите използва останалите оръжия на ЗВС, за да продължи нападенията върху кликиските светове, един по един. Щом попаднеше на кошер, Сирикс го унищожаваше. Удряше изневиделица, смазваше кликисите, когато можеше, и бягаше, ако не можеше. По-добре бе да превърне древните светове в димящи отломки, отколкото да остави създателите му да си ги възвърнат.
Но въпреки победите си знаеше, че постепенно губи. Развитието на събитията му напомняше за древните дни, когато първите роботи бяха загубили истинската война и бяха пленени от основното люпило. Макар и да нямаше намерение да допусне това да се случи отново, той не искаше да си признае, че го е страх. Все още.
Качи се на мостика на дреднаута. Двете добре обучени приятелски компита го последваха като верни слуги.
— Стигнахме ли следващата си цел? — попита ПД.
— Скоро ще има по какво да постреляте.
Запасите им от екти бяха намалели значително, а и експлозивните им глави бяха започнали да се изчерпват. Трябваше да реши този проблем. Не можеше да си позволи да хаби гориво и оръжия, за да изследва всяка планета, обитавана някога от кликисите. Повечето от тези планети все още бяха празни. Сирикс трябваше да е избирателен и точен. Някои битки трябваше да проведе лично, като използва роботите си, бойните компита и по-малките оръжия от оръжейните складове на корабите. Въпреки че нямаше да стане толкова бързо като бомбардировка от орбита, той не се плашеше от сблъсъка — лице в лице и нокти срещу нокти, както в първоначалната война. Кликисите никога нямаше да го забравят… независимо кой бе оцелял след катаклизма.