— Все още не са ни засекли. Метаморфите са невидими за радарите им и нещата около тях също. Но ако не внимаваме бихме могли да попаднем в някоя клопка и да се издадем.
— Разбрах те.
— Нека тръгваме тогава. Ти върви след мен. Аз ще водя. — и за миг се завъртя към мен. — Ще разчитаме на погледа ми.
— Но как?
— Повярвай ми. — думите му бяха сякаш безгласни.
— Добре.
И двамата поехме през горичката напред към неизвестното. Но само за мен — Ник сякаш знаеше всяко кътче от това място. Ако наближихме до някой сензор на движение, веднага го заобикаляхме от далеч. Докато изведнъж ме накара да спра и да изчакам.
Времето беше напреднало прекалено много и сега луната се смееше в небето. Слънцето бе залязло отдавна. А заедно с него си беше отишла и светлината на деня.
— Отдясно по диагонал се намира едната от вентилационните шахти на форта. Ще минем през нея и после по данните от твоите незаконни трудове трябва да достигнем до целите ни. — рече Ник и ми подаде дрехите, които носеше в раницата си. — Можеш да си превърнеш отново в човек. Тук радарите не биха могли да ни открият.
Няколко мига и отново бях в собственото си тяло. Взех дрехите си от моя съзаклятник и набързо се облякох. Поех единия от бластерите и едната от разпечатките със схемата и кодовете.
— Вземи и това. — подаде ми едно устройство с формата на часовник. — С негова помощ ще станеш невидим.
Активирах го. Ник направи същото и двамата по възможно най-безшумния начин се доближихме до шахтата. Мъжът погледна за миг във вътрешността и. А после се спусна внимателно между перките, които не работеха. Последвах го.
Беше адски болезнен удар. Направо се стоварих върху металното дъно на шахтата.
Огледах се и забелязах Ник да се отправя по водещата напред метална тръба или по-точно видях как светлините от прожектора му се отдалечават. Догоних го.
— Къде отиваме? — прошепнах аз.
— Вземи един прожектор и погледни картата си. — рече той и ми подаде резервния си.
— Благодаря. — отвърнах, взех прожектора и осветих листа със схемата на сградата на форта.
— Сега сме тук. — прошепна бързо той. — Имаме две цели. Лабораторията и затвора. Ти поемаш първата и откриваш противоотровата. Тя се намира тук. Аз се насочвам към втората.
— Но…
— Сега е 22:17.
— Толкова. — отвърнах щом погледнах часовника си. — А къде е твоя?
— Не е важно. — пресече ме Ник. — В 22:35 трябва да си пред главния вход на сградата. Когато влезеш в лабораторията през отдушника се превърни в метаморф и си вземи противоотровата. Ако се наложи накажи някой от работниците със смърт. До колкото знам противоотровата е със зелен цвят. Това е.
— А ти?
— Аз ще съм там.
— Къде…?
— В 22:35 пред главния вход на сградата. Инак ще загинеш. Времето е скъпо. — и без да каже повече и дума се насочи по тръбата.
Насочих се към целта си по плетеницата от тръби като от време на време поглеждах в карата. И не след дълго достигнах до мястото, което ми бе посочил Ник.
Погледнах през решетката, която преграждаше пътя ми и бегло огледах помещението. Вътре се мотаеха няколко служители в бели престилки. Нямаше пазачи. Само камерите следяха движението на хората в помещението.
На една от металните маси стояха поставки с епруветки. Други в лабораторията не открих.
Реших, че е време да действам и призовах дивото у мен. Тялото ми се промени светкавично. С ръце се опитах да хвана решетката, за да я изкъртя и да вляза, но пръстите ми бяха спряни от някаква невидима преграда. Несъмнено защитно поле.
Огледах се наоколо, но не забелязах други решетки с изглед към лабораторията. Бях с вързани ръце. Но въпреки това не се отказах от опитите си да открия свободно място. Когато изведнъж нещо изпращя тихо и пръстите ми докоснаха студения метал.
Хванах решетката в нейните краища. С един лек напън от страна на онази могъща сила вътре в мен я изкъртих, а после я захвърлих вътре в помещението на лабораторията. Бързо се промуших през пролуката и скочих на пода.
Служителите стояха като вкаменени.
— Къде е противоотровата? — изревах.
— Каква… — не успя да довърши онзи, защото бързо го сграбачих за гърлото.
— Къде е? — бях готов да го убия и той го разбра още на мига. Посочи ми епруветките на масата.
— Вземи я внимателно от поставката. — рекох с леден глас и бавно го доведох до мястото.
Онзи не направи дори и опит да се съпротивлява. Взе една епруветка, пълна с някаква зеленикава течност и ми я подаде. Поех я внимателно с другата си ръка, внимавайки да не я повредя.
— Колко е часът? — запитах лаборанта и той погледна бързо към часовника си.