— Открихме точно това, което очаквахме — заяви Корки. — Чисти атмосферни елементи. Азот, кислород, водород. Никакъв нефт. Никаква сяра. Никакви вулканични киселини. Нищо особено. Само нещата, които се срещат при падане на метеорити в атмосферата.
Рейчъл се отпусна назад и се съсредоточи. Астрофизикът се наведе към нея и я погледна.
— Моля те, само не ми казвай, че според новата ти теория НАСА е взела фосилизирана скала в космическа совалка и я е хвърлила на Земята с надеждата никой да не забележи огненото кълбо, огромния кратер и експлозията!
Не се бе сетила за това, макар че беше интересно като предположение. Не правдоподобно, но въпреки това интересно. Всъщност мислите й бяха по-близо до Земята. „Само естествени атмосферни елементи. Чисто горене. Вдлъбнатини от падане във въздуха“. В ума й проблесна бледа светлинка.
— Съотношението на атмосферните елементи, които сте регистрирали — каза тя. — Точно като при всички други метеорити с овъглена кора ли е?
Корки като че ли се опита да заобиколи въпроса.
— Защо питаш?
Рейчъл видя, че се колебае, и пулсът й се ускори.
— Не е същото, нали?
— Има научно обяснение.
Сърцето на Рейчъл се разтуптя бясно.
— Случайно да сте установили необикновено високо съдържание на един конкретен елемент?
Толанд и Корки сепнато се спогледаха.
— Да — потвърди астрофизикът, — но…
— Не беше ли йонизиран водород?
Той се облещи.
— Откъде знаеш?!
Толанд също изглеждаше изумен.
Рейчъл ги погледна.
— Защо никой не ми го спомена?
— Защото има напълно задоволително научно обяснение! — заяви Корки.
— Цялата съм слух.
— Има повишен процент йонизиран водород, защото е преминал през атмосферата близо до Северния полюс, където магнитното поле на Земята предизвиква необикновено голяма концентрация на водородни йони.
Рейчъл се намръщи. После каза:
— За съжаление аз имам друго обяснение.
87
Четвъртият етаж на сградата на НАСА не бе толкова внушителен, колкото фоайето — дълги стерилни коридори с врати, разположени на равни разстояния. Коридорът пустееше. Ламинирани табелки сочеха на всички страни.
Гейбриъл тръгна към ПОСП. След като мина през няколко дълги коридора, стигна до тежка двукрила стоманена врата. Надписът гласеше:
Вратата бе заключена и се отваряше със служебна карта и шифър. Гейбриъл долепи ухо до студения метал. 3а миг й се стори, че чува гласове. Спореха. А може би не. Запита се дали просто да не започне да блъска по вратата, докато някой не я пусне да влезе. За съжаление, планът й да се справи с Крис Харпър изискваше малко по-фин подход. Огледа се за друг вход, ала не забеляза. До вратата имаше сервизна ниша и Гейбриъл се вмъкна в нея. Потърси връзка с ключове или електронна карта. Нямаше. Само метли и парцали. Върна се при входа и пак долепи ухо до метала. Този път определено чу гласове. Усилваха се. И стъпки. Ключалката изщрака.
Гейбриъл нямаше време да се скрие. Отскочи настрани и се долепи до стената. Няколко души забързано я подминаха. Разговаряха високо. Изглежда, бяха ядосани.
— Какво му става на Харпър, по дяволите? Мислех, че ще е на седмото небе!
— В такава нощ иска да е сам? — удивляваше се друг. — Би трябвало да празнува!
Докато групата се отдалечаваше, тежката врата започна да се затваря на пневматичните си панти. Гейбриъл остана неподвижна, изчака колкото можеше по-дълго и накрая, когато оставаха само няколко сантиметра, се хвърли напред и хвана бравата. После отново замръзна. Мъжете завиха зад ъгъла на коридора, прекалено заети с разговора си, за да погледнат назад.
Гейбриъл с разтуптяно сърце влезе в слабо осветеното помещение и тихо затвори вратата.
Откритото работно пространство й напомни за университетска лаборатория по физика: компютри, работни места, електронно оборудване, планове и листове с изчисления, пръснати навсякъде. Цареше полумрак, освен в кабинета в дъното на лабораторията, под чиято врата се процеждаше светлина. Гейбриъл предпазливо тръгна натам. Вратата бе затворена, но през прозорчето се виждаше мъж, седнал пред компютър. Тя позна учения от пресконференцията на НАСА. На вратата пишеше:
Крис Харпър Секторен ръководител, ПОСП
Внезапно я обзе страх и тя се зачуди дали наистина ще може да го направи. Секстън бе абсолютно убеден, че Харпър е излъгал. „Залагам предизборната си кампания за това“ — беше казал сенаторът. Очевидно и други смятаха така, хора, които чакаха Гейбриъл да открие истината, за да могат да се нахвърлят срещу НАСА и да се опитат да си върнат поне малко територия след опустошителните тазвечерни събития. След като следобед Тенч и правителството на Херни я бяха изиграли, Гейбриъл изгаряше от желание да помогне. Тя вдигна ръка да почука, ала спря. В главата й прозвуча гласът на Йоланда: „Ако Крис Харпър е излъгал света, какво те кара да смяташ, че ще признае истината на теб?“