— Завия — каза Толанд. — Никога не съм чувал само водно налягане да промени химическия състав на скала. Ти си геоложка, какво мислиш?
— Ами — тя запрелиства бележките си, — явно водното налягане не е единственият фактор. — Завия откри откъса, който търсеше, и дословно прочете записките на Полък: — „Вече подложена на огромно хидростатично налягане, океанската кора в Марианската падина може да се окаже под допълнителното налягане на сили от зоните между тектоничните плочи“.
„Естествено“ — помисли си Толанд. Освен, че бе притискана от единадесет километра вода, Марианската падина се намираше между две отделни тектонични плочи, Тихоокеанската и Индийската, които се приближаваха една към друга и се сблъскваха. Общото налягане в падината можеше да е невероятно и тъй като районът бе далечен и опасен за проучване, ако там се образуваха хондрули, имаше голяма вероятност никой да не знае за това.
Завия продължаваше да чете:
— „В резултат от общото хидростатично и тектонично налягане кората потенциално може да премине в еластично или полутечно състояние, позволяващо на по-леките елементи да образуват хондрулоподобни структури, за които се смята, че се срещат единствено в космоса“.
— Невъзможно! — възкликна Корки.
Толанд го погледна.
— Можеш ли да дадеш алтернативно обяснение за хондрулите в скалата, която е намерил доктор Полък?
— Без проблем — заяви приятелят му. — Полък е открил истински метеорит. В океана постоянно падат метеорити. Полък не е заподозрял, че камъкът е от космически произход, защото овъглената кора е ерозирала през годините под водата. — Той се обърна към Завия. — Полък едва ли се е сетил да измери никеловото съдържание, нали?
— Напротив — възрази геоложката и пак запрелиства бележките. — Той пише: „С изненада установих, че никеловото съдържание на образеца попада в средни стойности, които обикновено не се свързват със земни скали“.
Толанд и Рейчъл се спогледаха сепнато.
Завия продължи да чете:
— „Въпреки че съдържанието на никел не попада в нормално допустимите за метеоритите средни граници, то е изненадващо близо“.
На лицето на Рейчъл се изписа тревога.
— Колко близо? Тази океанска скала може ли да е била сбъркана с метеорит?
Завия поклати глава.
— Не съм специалистка по химическа петрология, обаче доколкото разбирам, между откритата от Полък скала и истинските метеорити има множество химични разлики.
— Какви? — попита Толанд.
Геоложката насочи вниманието им към една графика в бележките.
— Според тази графика една от разликите е химичната структура на самите хондрули. Изглежда, че съотношението между титана и циркония е различно. Съотношението между титана и циркония в хондрулите на океанския образец се характеризира с ултраобеднен цирконий. — Тя вдигна поглед. — Само две части на милион.
— Две на милион?! — ахна Корки. — Метеоритите имат хиляди пъти повече!
— Точно така — потвърди Завия. — И тъкмо затова Полък смята, че хондрулите в този образец не са от космоса.
Толанд се наведе и прошепна на приятеля си:
— Хората от НАСА случайно да са измерили съотношението между титана и циркония в скалата от Милн?
— Не, естествено — изпелтечи астрофизикът. — Никой не го прави. Все едно да видиш кола и да измериш съдържанието на гума в гумите, за да се увериш, че си видял кола!
Толанд въздъхна и отново погледна Завия.
— Ако ти дадем един скален образец с хондрули, можеш ли да го подложиш на анализ и да определиш дали тези включения са метеоритни хондрули, или… от ония дълбокоокеански неща на Полък?
Завия сви рамене.
— Предполагам. Точността на електронната микросонда би трябвало да е достатъчна. Между другото, за какво е всичко това?
Толанд се обърна към Корки.
— Дай й го.
Астрофизикът неохотно извади метеоритния образец от джоба си и го подаде на Завия. Тя взе каменния диск и сбърчи чело. Погледна овъглената кора, после фосила в скалата.
— Боже мой! — ахна геоложката и рязко вдигна глава. — Това не е ли част от…
— Да — потвърди Толанд. — За съжаление.
106
Гейбриъл Аш стоеше до прозореца в кабинета си и се чудеше какво да направи. Преди по-малко от час бе напуснала НАСА, обзета от нетърпение да сподели измамата на Крис Харпър със сенатора. Сега не беше толкова сигурна.
Според Йоланда двама независими репортери от Ей Би Си подозираха, че Секстън взима подкупи от ФКГ. Нещо повече, Гейбриъл току-що бе научила, че той всъщност е знаел за проникването й в апартамента му по време на срещата с хората от фондацията. И все пак не й беше казал нищо за това! Тя въздъхна. Таксито отдавна си беше заминало и макар да знаеше, че за няколко минути може да повика друго, първо трябваше да направи нещо. „Наистина ли ще се опитам?“ Намръщи се. Не й оставаше друг избор. Вече не знаеше на кого да вярва.