— Да. Очаквам навлизане в осемкилометровия обхват.
„Осем километра“ — помисли си Делта Едно. Трябваше да навлязат дълбоко в радарното поле на обекта, за да могат да използват оръжейните системи на вертолета. Не се съмняваше, че някой на борда на „Гоя“ нервно наблюдава небето, и тъй като настоящата задача на Делта Форс бе да ликвидират целта, без да й дадат възможност да повика помощ по радиостанцията, трябваше да се приближат, без да подплашат жертвата си.
На разстояние двадесет и пет километра, все още далеч извън обсега на радара, Делта Едно рязко отклони хеликоптера с тридесет и пет градуса западно от курса, издигна се на височина деветстотин метра — височината на малък самолет — и промени скоростта на сто и десет възела.
Радарът на хеликоптера от бреговата охрана изпиука при навлизането на нов обект в петнадесеткилометровата зона. Пилотът се понадигна и се вторачи в екрана. Обектът приличаше на малък товарен самолет, движещ се на запад по крайбрежието. Сигурно към Нюарк.
Въпреки че сегашната му траектория щеше да го доближи на шест и половина километра от „Гоя“, това очевидно бе случайност. Бдителният пилот обаче проследи мигащата точка, която се движеше със сто и десет възела в дясната половина на екрана. Както очакваше, самолетът продължи да се движи — в момента се отдалечаваше от тях. 6.6 километра. 6.7 километра. Пилотът облекчено въздъхна. И тогава се случи нещо изключително странно.
— Чадърът е разтворен — извика Делта Две.
Делта Едно рязко зави надясно и насочи вертолета право към „Гоя“. Тази маневра щеше да остане незабелязана за корабния радар.
— По-сигурно е от балите сено! — пошегува се Делта Две.
Делта Едно се съгласи с него. Радарното заглушаване бе измислено през Втората световна война, когато един находчив британски пилот по време на бомбардировки започнал да хвърля от самолета си бали със сено, увити в станиол. Немският радар засичал толкова много огледални повърхности, че немците нямали представа по коя от тях да стрелят. Оттогава този метод значително беше усъвършенстван.
Бордовият „чадър“ на хеликоптера представляваше радарозаглушаваща система — едно от най-смъртоносните електронни оръжия. Като излъчваше „чадър“ от фонов шум в атмосферата над дадени координати на повърхността, вертолетът можеше да лиши жертвата си от очи, уши и глас. Преди секунди всички радарни екрани на борда на „Гоя“ със сигурност бяха угаснали. Докато осъзнаеше, че трябва да повика помощ, екипажът вече нямаше да може да го направи. Всички комуникационни средства на борда използваха радио– или микровълни — нямаше телефонни кабели. Ако хеликоптерът се приближеше достатъчно, всички комуникационни системи на кораба щяха да престанат да функционират, тъй като сигналите им щяха да бъдат заглушени от невидим облак термичен шум.
„Идеална изолация — помисли си Делта Едно. — Нямат никаква защита“.
Жертвите им бяха извадили късмет, като се бяха спасили на ледения шелф, но това нямаше да се повтори. Рейчъл Секстън и Майкъл Толанд бяха сбъркали с решението си да напуснат брега. Това щеше да е последната им грешка.
Зак Херни замаяно седеше на леглото в Белия дом с телефонната слушалка в ръка.
— Сега ли? Екстром иска да разговаря с мен сега?! — Президентът се вторачи в будилника. 03:17.
— Да, господин президент — потвърди телефонистката. — Казва, че било спешно.
108
Докато Корки и Завия се бяха навели над електронната микросонда и измерваха циркониевото съдържание на хондрулите, Рейчъл Секстън последва Толанд в съседното помещение. Там океанологът включи друг компютър. Очевидно искаше да провери още нещо.
Когато системата се зареди, той се обърна към Рейчъл и отвори уста, сякаш за да каже нещо. После се поколеба.
— Какво има? — попита младата жена и с изненада установи, че въпреки целия този хаос, Толанд невероятно силно я привлича физически. Прииска й се да може да зареже всичко и да остане с него — само за миг.
— Дължа ти извинение — разкаяно промълви той.
— За какво?
— За акулите-чук. Бях развълнуван. Понякога забравям, че океанът е страшен за много хора.
Изправена срещу него, Рейчъл се почувства като тийнейджърка, застанала на прага с ново гадже.
— Благодаря. Няма проблем. Наистина. — Интуитивно усещаше, че Толанд иска да я целуне. След малко той срамежливо се отдръпна.
— Знам. Искаш да слезеш на брега. Трябва да се захващаме на работа.
— Засега — меко се усмихна Рейчъл.
— Засега — повтори Толанд и седна пред компютъра.
Тя въздъхна и се приближи зад него, наслаждавайки се на уюта на малката лаборатория. Океанологът започна да отваря някакви файлове.