— Гейбриъл? — извика сенаторът. Тръгна по коридора към нейния кабинет. Нямаше я и там. В стаята бе тъмно.
В дамската тоалетна се чу пускане на вода и Секстън рязко се обърна. Стигна точно когато Гейбриъл излизаше и си бършеше ръцете. Когато го видя, тя се сепна.
— Боже мой! Уплашихте ме! — ахна Гейбриъл. Изглеждаше искрено стресната.
— Какво правите тук?
— Ти каза, че си дошла да вземеш документи за НАСА от офиса си — заяви сенаторът и впери поглед в празните и ръце. — Къде са?
— Не успях да ги открия. Търсих навсякъде. Затова се забавих.
Той я погледна в очите.
— В моя кабинет ли си влизала?
„Дължа живота си на неговия факс“ — помисли си Гейбриъл.
Само допреди минути бе седяла пред компютъра на Секстън и се беше опитвала да разпечата сканираните незаконни чекове. Файловете бяха защитени и щеше да й трябва много време, за да измисли как да ги принтира. Навярно още щеше да е там, ако факс машината на сенатора не бе започнала да звъни и не я беше върнала в действителността. Гейбриъл прие това за знак, че е време да се измъкне. Без да види какво пристига по факса, тя излезе от компютъра на Секстън, подреди всичко и се върна по същия път, по който беше дошла. Тъкмо се прекатерваше през тавана на тоалетната, когато чу, че сенаторът влиза.
Сега стоеше пред него и усещаше, че той се взира в очите й за да види дали го лъже. Седжуик Секстън надушваше лъжите като никой друг. Ако го излъжеше, сенаторът щеше да разбере.
— Пили сте. — Тя се извърна настрани. „Откъде знае, че съм влизала в кабинета му?“ Той я хвана за раменете и я дръпна към себе си.
— Беше ли в кабинета ми?
Обзе я страх. Секстън наистина беше пил. Държеше се грубо.
— Във вашия кабинет ли? — Гейбриъл се насили да се засмее. — Как? И защо?
— Когато ти се обадих, чух тиктакането на стенния си часовник.
Тя потрепери. „Часовникът ли?“ Изобщо не й беше хрумнало.
— Имате ли представа колко смешно звучи това?
— Аз съм по цял ден в кабинета си. Знам как тиктака моят часовник.
Гейбриъл разбираше, че незабавно трябва да прекрати това.
„Най-добрата защита е нападението“. Поне така винаги казваше Йоланда Кол. Тя сложи ръце на кръста си и се хвърли в стремглава атака — погледна го гневно в очите и викна:
— Ще ви го кажа направо, господин сенатор. Сега е четири сутринта, вие сте пили, чули сте тиктакане по телефона си и затова сте тук, така ли? — Гейбриъл възмутено посочи вратата на кабинета му. — Нима ме обвинявате, че съм обезвредила федерална алармена система, отключила съм две ключалки, вмъкнала съм се в кабинета ви, проявила съм глупостта да отговоря по мобифона си, докато съм извършвала престъпление, на излизане пак съм включила алармената система и накрая преспокойно съм отишла в дамската тоалетна преди да избягам? Това ли искате да кажете?
Той се ококори и запримигва.
— Ето, затова хората не бива да пият сами — прибави Гейбриъл. — А сега искате ли да поговорим за НАСА, или не?
Секстън замаяно влезе в кабинета си. Отиде право при мокрия бар и си наля чаша пепси. Определено не се чувстваше пиян. Дали наистина можеше да е сбъркал? В другия край на стаята стенният часовник подигравателно тиктакаше. Сенаторът пресуши чашата и я напълни пак. Този път наля и на Гейбриъл.
— Дали съм пил ли, Гейбриъл? — попита той и се обърна към нея. Младата жена не го бе последвала в кабинета.
Все още стоеше на прага.
— Уф, за Бога! Влизай. Кажи ми какво откри за НАСА.
— Мисля, че за тази нощ ми стига — сърдито заяви тя. — Хайде да поговорим утре.
Секстън не беше в настроение за игри. Тази информация му трябваше веднага и нямаше намерение да моли за нея. Той уморено въздъхна.
„Задълбочи връзката на доверието. Всичко е в доверието“.
— Скапан съм — каза сенаторът. — Извинявай. Денят беше отвратителен. Не знам какво съм си въобразил.
Гейбриъл остана на прага.
Секстън отиде при бюрото си и остави нейната чаша върху попивателната. После й посочи коженото си кресло — символ на властта.
— Седни. Изпий едно пепси. Ще отида да си наквася главата в мивката. — Секстън тръгна към тоалетната. Гейбриъл продължаваше да стои неподвижно. — Струва ми се, че видях факс в машината — на влизане в тоалетната извика сенаторът през рамо. „Демонстрирай й доверието си!“ — Би ли го погледнала, моля те?
Секстън затвори вратата и напълни мивката със студена вода. Наплиска лицето си, но не се почувства по-бодър. Никога не му се бе случвало — да е толкова сигурен, а така да сгреши. Той беше човек, който се доверяваше на инстинкта си, а инстинктът му подсказваше, че Гейбриъл Аш е влизала в кабинета му. Но как? Невъзможно.