— Повече няма какво да говорим — каза той. — Предстои ми пресконференция.
— Моля те като твоя дъщеря — настоя Рейчъл. — Не го прави. Помисли какво ще стане. Има по-добър начин.
— Не и за мен.
От тонколоните зад него се разнесе пращене и Секстън се обърна. Една закъсняла репортерка се надвесваше над трибуната му в опит да включи микрофона си в мрежата.
„Тия идиоти не могат ли да пристигат навреме?“ — ядосано помисли сенаторът.
В бързината репортерката събори купчината пликове на земята.
„По дяволите!“ Секстън се запъти натам, като проклинаше дъщеря си. Когато стигна до катедрата, жената пълзеше на четири крака и събираше пликовете. Секстън не виждаше лицето й, но очевидно бе от телевизионна мрежа — дълго кашмирено палто, подходящ шал и ниско нахлупена мохерна барета, на която беше закачен пропуск от Ей Би Си. „Тъпа кучка“ — помисли си Секстън.
— Дайте ми ги — изсумтя той и протегна ръка. Жената вдигна последните пликове и му ги подаде, без да го погледне.
— Извинете… — очевидно засрамена, измърмори тя. После изчезна в навалицата.
Сенаторът бързо преброи пликовете. „Десет. Добре“. Никой нямаше да му открадне овациите. Той нагласи микрофоните и шеговито се усмихна на репортерите. — Предполагам, че е най-добре да ги раздам преди някой да пострада!
Журналистите нетърпеливо се засмяха. Дъщеря му се обади иззад паравана:
— Не го прави. Ще съжаляваш. Той не й обърна внимание.
— Моля те, довери ми се — вече по-високо настоя Рейчъл. — Това е грешка.
Секстън вдигна пликовете и изправи ръбовете им.
— Татко — умолително каза Рейчъл. — Това е последният ти шанс да постъпиш както трябва.
„Да постъпя както трябва ли?“ Сенаторът покри микрофона, обърна се, сякаш се прокашляше, и изсъска:
— Същата си като майка си — дребнава идеалистка. Жените просто не разбират истинската природа на властта.
Когато се обърна към нетърпеливите репортери, Седжуик Секстън вече беше забравил за дъщеря си. Високо вдигнал глава, той слезе от подиума и раздаде пликовете на очакващите журналисти. Десетте плика светкавично потънаха в тълпата. Сенаторът чу чупенето на печатите и разкъсването на хартията. После внезапно се възцари мълчание.
В тишината Секстън можеше да чуе — не, да види! — съдбовния момент в кариерата си. „Метеоритът е измама. И аз съм човекът, който я разкри!“
Сенаторът знаеше, че на репортерите ще им трябва време да проумеят истинското значение на това, което виждат: радарни изображения на втора шахта в леда, жив океански вид, почти идентичен с фосилите на НАСА, доказателства за хондрули, образувани на Земята. Всичко това водеше до едно изумително заключение.
— Господин сенатор? — заекна една репортерка — зяпаше смаяно плика в ръцете си. — Тези неща истински ли са?
Секстън мрачно въздъхна.
— Да, боя се, че са съвсем истински.
В тълпата се надигна смутен шепот.
— Ще ви дам възможност да разгледате тези страници и после ще отговоря на въпросите ви и ще се опитам да хвърля известна светлина върху това, което виждате — заяви Секстън.
— Господин сенатор? — озадачено попита друг журналист. — Тези снимки… автентични ли са?
— Сто процента — твърдо заяви Секстън. — Нямаше да ви ги покажа, ако не бяха.
Объркването на пресата като че ли се усили и на сенатора дори му се стори, че чува смях. Не очакваше такава реакция. Започваше да се опасява, че е надценил способността на медиите да свържат очевидните точки.
— Хм, господин сенатор? — странно развеселен, се обади някой. — Официално ли потвърждавате автентичността на тези снимки?
Секстън се ядоса.
— Ще го кажа за последен път, приятели — свидетелствата в ръцете ви са сто процента верни. И ако някой може да докаже противното, ще си изям шапката!
Зачака ги да се разсмеят, ала не се случи нищо. Пълно мълчание. Безизразни погледи. Репортерът, който се беше обадил последен, се приближи към Секстън, като прелистваше ксерокопията.
— Имате право, господин сенатор. Това е скандална информация. — Той замълча за миг и се почеса по главата. — Не знам защо сте решили да споделите с нас такова нещо, особено след като толкова категорично го опровергахте съвсем наскоро.
Секстън нямаше представа какво иска да каже журналистът. Мъжът му подаде листовете, сенаторът ги взе, погледна ги — и за миг почувства главата си абсолютно празна.
Виждаше непознати снимки. Черно-бели. Двама души. Голи. Преплетени ръце и крака. В първия момент не разбра какво е това. После го осени. Удар под кръста.