— Няма ли да дойдете?
— Трябва да се върна в Белия дом. Скоро пак ще се чуем. Имате ли мобифон?
— Естествено, господин президент.
— Дайте ми го.
Тя извади мобилния си телефон и му го подаде — предположи, че иска да въведе частния си номер, Херни обаче го пъхна в джоба си.
— Вече нямате връзка с мрежата. Всичките ви служебни задължения са отменени. Днес няма да разговаряте с никой друг без изрично разрешение от мен или от административния директор на НАСА. Разбирате ли?
Рейчъл зяпна. „Президентът току-що ми открадна мобифона?!“
— След като ви информира за откритието, той ще ви свърже с мен. Скоро ще се чуем. Успех.
Тя погледна вратата на хангара. Обземаше я все по-силно безпокойство.
Президентът Херни окуражително постави длан на рамото й и й кимна към входа.
— Уверявам ви, Рейчъл, няма да съжалявате, че сте ми помогнали.
И без да каже нищо повече, закрачи към хеликоптера, с който беше пристигнала Рейчъл. Качи се и отлетя, без изобщо да се обърне.
12
Рейчъл Секстън стоеше сама на входа на хангара и се взираше в мрака. Чувстваше се на прага на друг свят. Отвътре повяваше студен ветрец с дъх на мухъл, сякаш сградата дишаше.
— Ей? — с леко треперещ глас извика тя.
Тишина.
Рейчъл боязливо прекрачи прага.
— Госпожица Секстън, нали? — чу се мъжки глас само на няколко метра от нея.
Тя се сепна и се обърна.
— Да.
Неясният силует се приближи.
Беше млад мъж в униформа на НАСА. Имаше стегнато мускулесто тяло и множество орденски ленти на гърдите.
— Капитан-лейтенант Уейн Лузиджиън — представи се той. — Извинете, ако съм ви стреснал. Тук е доста тъмно. Нямах възможност да отворя вратата. — И преди Рейчъл да успее да отговори, мъжът прибави: — За мен ще е чест да съм ваш пилот тази сутрин.
— Пилот ли? — Тя го зяпна. „Преди малко вече имах пилот“. — Имам среща с директора.
— Да, госпожице. Имам заповед незабавно да ви закарам при него.
Рейчъл се почувства измамена. Очевидно пътуванията й не бяха свършили.
— И къде е той? — предпазливо попита тя.
— Не ми е известно — отвърна пилотът. — Ще получа координатите му, когато излетим.
Рейчъл усети, че й казва истината. Явно тази сутрин двамата с директора Пикъринг не бяха единствените, които бяха държани на тъмно. Президентът взимаше проблема със сигурността изключително на сериозно и тя се засрами от това колко бързо и лесно я бе лишил от „връзка с мрежата“. „Половин час на терена, а вече останах без контакт и директорът ми не знае къде се намирам“.
Рейчъл стоеше пред сковано изпънатия пилот от НАСА и разбираше, че ще й се наложи да се подчини, независимо дали й харесва. Единственият въпрос бе накъде води всичко това.
Пилотът се приближи до стената и натисна един бутон. Огромната врата с грохот се плъзна настрани. Отвън нахлу светлина и в средата на хангара се очерта голям силует.
Рейчъл зяпна. „Бог да ми е на помощ!“
В центъра на хангара стоеше свиреп наглед черен изтребител — най-аеродинамичният самолет, който беше виждала.
— Шегувате се.
— Често срещана първа реакция, госпожице, но Еф четиринайсет томкет е доказал сигурността си.
„Това е ракета с криле“.
Пилотът я поведе към самолета и посочи двуместната кабина.
— Вие ще седите отзад.
— Нима? — Рейчъл му се усмихна напрегнато. — Пък аз си помислих, че искате да го карам.
След като нахлузи термокостюм върху дрехите си, Рейчъл се качи в кабината, несръчно се намести в тясната седалка и измърмори:
— В НАСА явно няма дебелогъзи пилоти.
Пилотът се ухили и й помогна да закопчае ремъците. После й сложи шлем.
— Ще летим доста нависоко — поясни той. — Ще ви трябва кислород. — Изтегли кислородна маска от страничния пулт и понечи да й я сложи.
— Мога и сама — спря го Рейчъл и посегна да я вземе.
— Разбира се, госпожице.
След няколко неуспешни опита тя най-после нагласи маската. Стори й се доста неудобна. Пилотът я гледаше малко насмешливо.
— Какво има? — попита Рейчъл.
— Нищо. — Той сякаш скри усмивката си. — Торбичките са под седалката. На повечето хора им прилошава, когато за пръв път летят с такъв изтребител.
— Ще се оправя — с приглушен от кислородната маска глас го увери тя. — Не ми става лошо в самолети.
Пилотът сви рамене.
— Така твърдят и много тюлени, пък редовно ми се налага да им чистя повръщаното от кабината.
Тя леко кимна с глава. „Върхът“.
— Някакви въпроси преди да излетим?
Рейчъл се поколеба за миг, после посочи врязалата се в брадичката й маска.
— Спира ми кръвообращението. Как ги носите тия неща по време на дълги полети?