— Предполагам, че е направена нова вноска — каза Секстън. Беше се научил, че този човек обича направо да преминава към работата.
— Да. И както обикновено, трябва да използвате средствата само за предизборната си кампания. Радваме се, че резултатите се промениха значително във ваша полза. Изглежда, че ръководителите на кампанията ви харчат парите ни ефикасно.
— Бързо набираме скорост.
— Както ви споменах по телефона, убедих още шестима да се срещнат с вас довечера — каза старецът.
— Чудесно. — Секстън вече си бе освободил цялата вечер.
Мъжът му подаде една папка.
— Тук е тяхната информация. Проучете я. Интересува ги дали разбирате загрижеността им. И дали им съчувствате. Съветвам ви да се срещнете с тях в дома си.
— Вкъщи ли? Но обикновено се срещам…
— Сенаторе, тези шестима мъже управляват компании, притежаващи много по-големи средства от другите, с които сте се срещали досега. Тези хора са едри риби и са предпазливи. Могат да спечелят повече и следователно още повече да изгубят. Положих много усилия, за да ги убедя да се срещнат с вас. Трябва да им обърнете специално внимание.
Секстън кимна.
— Ясно. Ще ги посрещна вкъщи.
— Естествено те държат на пълна поверителност.
— Аз също.
— Успех — пожела му старецът. — Ако довечера всичко мине добре, това може да е последната ви среща. Дори само тези хора са в състояние да ви осигурят всичко необходимо, за да доведат кампанията ви до успешен край.
Последните думи особено допаднаха на Секстън и той уверено се усмихна на събеседника си.
— С малко късмет, приятелю, ще извоюваме победа на изборите.
— Победа ли? — Старецът се намръщи и със зловещо изражение се наведе към сенатора. — Влизането ви в Белия дом е само първата стъпка към победата. Препоръчвам ви да не го забравяте.
14
Белият дом е една от най-малките президентски резиденции на света. Той е дълъг едва петдесет и широк двадесет и пет метра и е разположен в осемнадесет акра парк. Макар и очевидно не особено оригинален, планът на архитекта Джеймс Хоубан, предвиждащ правоъгълна каменна сграда с двускатен покрив, балюстрада и колонада, бил избран на открит конкурс от съдии, които го обявили за „атрактивен, достоен и гъвкав“.
Дори след три и половина години на този пост, президентът Зак Херни рядко се чувстваше у дома си в лабиринта от полилеи, антики и въоръжени морски пехотинци. В момента обаче, докато крачеше към Западното крило, изпитваше въодушевление и странно спокойствие. Стъпките му бяха почти безтегловни върху дебелите килими.
По пътя срещна неколцина служители. Махаше им с ръка и поздравяваше всеки по име. Макар и учтиви, отговорите им бяха унили и придружени от принудени усмивки.
— Добро утро, господин президент.
— Радвам се да ви видя, господин президент.
— Добър ден, господине.
Докато вървеше към кабинета си, той чуваше шепота им подире си. В Белия дом назряваше въстание. През последните две седмици разочарованието на Пенсилвания Авеню 1600 се бе задълбочило до такава степен, че Херни започваше да се чувства като капитан на изпаднал в беда кораб, чийто екипаж се готви за бунт.
Не ги обвиняваше. Хората му бяха работили до изнемога, за да го подкрепят в предстоящите избори, а сега им се струваше, че президентът е оплел конците.
„Скоро ще разберат — каза си Херни. — Скоро пак ще съм техен герой“.
Съжаляваше, че толкова дълго трябва да ги държи на тъмно, но поверителността бе абсолютно задължителна. А когато ставаше въпрос за пазене на тайни, Белият дом беше известен като кораба с най-много пробойни в цял Вашингтон. Херни влезе в чакалнята пред Овалния кабинет и бодро махна с ръка на секретарката си.
— Тази сутрин изглеждаш чудесно, Долорес.
— И вие, господин президент — отвърна тя и с нескрито неодобрение погледна небрежното му облекло.
Той сниши глас.
— Искам да ми уредиш една среща.
— С кого, господин президент?
— С всички служители в Белия дом.
Секретарката му се сепна.
— С всичките ви служители ли, господин президент? Всичките сто четирийсет и петима?
— Точно така.
На лицето й се изписа безпокойство.
— Добре. Ще я организирам… в заседателната зала ли?
Херни поклати глава.
— Не. В кабинета ми.
Сега вече Долорес зяпна.
— Искате да приемете всичките си служители в Овалния кабинет?!
— Точно така.
— Едновременно ли?
— Защо не? Уреди го за четири часа.
Секретарката кимна, сякаш разговаряше с психичноболен.
— Разбрано, господин президент. И срещата се отнася за?…
— Довечера ми предстои да направя важно съобщение пред американския народ. Искам служителите ми да го чуят първи.