Тук имаше жесток наказателен кодекс, според който администрацията на ВДНХ съдеше престъпниците чрез спешно свикване на трибунал, съобразно извънредното положение, което сега, както изглеждаше, щеше да продължи за вечни времена. Диверсиите против стратегически обекти водеха до най-строгите наказания. За пушене и палене на огън на перона, извън специално отредените за това места, както и за непредпазливи действия с оръжия и взривни вещества, се прибягваше до незабавно изгонване от станцията и конфискуване на имуществото.
Тези драконови мерки се обясняваха с това, че вече няколко станции бяха изгорели до основи. Огънят се разпространяваше мигновено из палатковия град, изгаряйки всичко наред, и безумните, изпълнени с болка викове дълги месеци след катастрофата отекваха в ушите на жителите на съседните станции, а овъглените тела, облепени с разтопена пластмаса и брезент, показваха напуканите си от немислимата температура зъби на преминаващите през станцията уплашени търговци и на случайно озовалите се в този ад пътешественици.
За избягването на повторна толкова мрачна участ в повечето станции непредпазливото боравене с огъня беше в категорията на тежките углавни престъпления.
С изгнание се наказваха също така кражбите, саботажите и съзнателното отклоняване от трудовата дейност. Впрочем, като се имаше предвид, че почти през цялото време всички бяха пред очите на останалите и че на станцията живееха малко повече от двеста души, такива престъпления, както и всякакви други престъпления, се извършваха доста рядко, и то главно от чужденци.
Трудовата повинност на станцията беше задължителна и всички, малки и големи, бяха длъжни да изпълняват дневната си норма. Свинефермата, гъбените плантации, чаената фабрика, месокомбинатът, пожарната и инженерната служба, оръжейният цех — всеки жител работеше на едно, а понякога и на две места. Освен това мъжете бяха задължени веднъж на две денонощия да дават бойни дежурства в един от тунелите, а по време на конфликти или при появата на някаква нова опасност от дълбините на тунелите патрулите се усилваха многократно и винаги имаше постоянно готов за бой резерв.
На малко станции животът бе подреден толкова хубаво и добрата слава на ВДНХ, която се носеше из метрото, привличаше много желаещи да се заселят на нея. Обаче чужденци за заселване се приемаха много рядко и с неохота.
До нощната смяна на чаената фабрика оставаха още няколко часа и Артьом, не знаейки какво да прави, тръгна към най-добрия си приятел Женя, същия, с когото навремето бяха предприели главозамайващото пътешествие до повърхността.
Женя беше негов връстник, но за разлика от Артьом живееше с истинското си семейство: с баща си, майка си и по-малката си сестра. Случаите, при които бяха успели да се спасят цели семейства, бяха единици и Артьом тайно завиждаше на приятеля си. Той, разбира се, обичаше много втория си баща и го уважаваше, дори сега, след като нервите му не бяха издържали, но при това разбираше прекрасно, че Сухия не му е баща и изобщо не му е роднина, затова и никога не го наричаше „татко“.
А Сухия, отначало сам помолил Артьом да му вика „чичо Саша“, с течение на времето се бе разкаял за това. Годините минаваха, а той, старият тунелен вълк, така и не успя да създаде истинско семейство, нямаше дори жена, която да го чака да се върне от походите. Сърцето му се свиваше при вида на майки с малки деца и той си мечтаеше как и в неговия живот ще дойде денят, в който няма да се налага да тръгва за пореден път към тъмнината, изчезвайки от живота на станцията за дълги дни и седмици, а може би и завинаги. И тогава, надяваше се той, ще се намери жена, която ще стане негова съпруга, и ще се родят деца, които, като се научат да говорят, ще го наричат не „чичо Саша“, а „татко“.
Старостта и немощта идваха все по-близо, оставаше му все по-малко време и навярно трябваше да бърза, но все не му се удаваше да се измъкне. Задачите следваха една след друга и засега не се намираше никой, на когото можеше да прехвърли част от работата си, да му довери връзките си, да му разкрие професионалните тайни, за да може самият той най-накрая да се заеме с някоя лека работа на станцията. Той вече отдавна мислеше за по-спокойни занимания и даже знаеше, че напълно може да разчита да заеме ръководна длъжност на станцията благодарение на своя авторитет, блестящото му служебно досие и приятелските отношения с администрацията. Но засега не се виждаше достойна негова замяна дори на хоризонта и, утешавайки се с мислите за щастливото утре, той живееше в днешния ден, като все така отлагаше окончателното завръщане и продължаваше да оросява със своите пот и кръв гранита на чуждите станции и бетона на далечните тунели.