Приятелите на Женя бяха пътуващи търговци, доставяха чай на панаира в „Проспект на мира“. Носеха оттам мултивитамини, парцали, всякакви вехтории, понякога дори намираха омазнени книги, често с липсващи страници, кой знае по какви неведоми пътища озовали се в „Проспект на мира“ — преминали през половината метро, прескачайки от куфар в куфар, от джоб в джоб, от търговец към търговец, за да намерят най-накрая собственика си.
Във ВДНХ се гордееха с това, че въпреки отдалечеността си от центъра и от главните търговски пътища, обитателите не само че успяваха да оцелеят във влошаващите се от ден на ден условия, но и да поддържат, макар и в пределите на станцията, стремително угасващата в целия метрополитен човешка култура.
Администрацията на станцията се стремеше да отделя колкото се може повече внимание на този въпрос. Децата задължително се учеха да четат и на станцията дори имаше малка библиотека, където отиваха всички купени на панаирите книги. Бедата беше там, че търговците нямаха възможност да избират, взимаха каквото им дадат, и се бе натрупало голямо количество боклуци.
Но отношението към книгите на жителите на станцията беше такова, че никой никога не бе откъснал и страничка дори от най-безполезната библиотечна книга. Отнасяха се към книгите като към нещо свято, като към последния спомен от изчезналия в небитието прекрасен свят. И възрастните, потрепващи от всяка секунда спомени, навеяни от четенето, предаваха това отношение към книгите на децата си, които вече нямаше какво да помнят, които никога не бяха знаели и не биха могли да познаят друг свят, освен безкрайната плетеница от мрачни и тесни тунели, коридори и проходи.
В метрото нямаше много места, където печатното слово да се боготвори толкова, и жителите на ВДНХ с гордост смятаха своята станция за една от последните опори на културата, северен форпост на цивилизацията на Калужко-Рижката линия.
Книги четяха и Артьом, и Женя. При всяко завръщане на приятелите му от панаира Женя тичаше при тях, за да разбере дали не са донесли нещо ново. И ако носеха — тогава книгата попадаше първо при Женя, а после — в библиотеката.
Сухия носеше книги на Артьом при почти всеки свой поход и в палатката им имаше нещо като истинска библиотечна лавица. На нея бяха наредени пожълтели от времето, понякога леко повредени от плесени и плъхове такива неща, каквито нямаше никой друг на станцията, а може би дори и в цялото метро: Маркес, Кафка, Борхес, Виан, няколко тома руска класика.
— Момчетата този път не носят нищо — въздъхна Женя. — Льоха казва, че един мъж там след месец ще получи пратка книги от Полиса. Обещал е да запази две-три.
— Нямам предвид книгите! — махна с ръка Артьом. — Нещо чува ли се? Как е обстановката?
— Обстановката? Като че ли всичко е наред. Разбира се, има всякакви слухове, но винаги е така, знаеш, пътуващите търговци не могат без слухове и истории. Направо са повехнали, но не ги храни, а им дай да разказват слухове. Въпросът обаче е дали да се вярва на приказките им. Май сега всичко е спокойно. Ако, разбира се, сравняваме с времената, когато Ханза воюваше с Червените. Да! — спомни си той. — В „Проспект на мира“ са забранили да се продават мухоморки. Сега ако намерят в някой търговец мухоморка, конфискуват всичко и го изхвърлят от станцията. Освен това го слагат под наблюдение. А ако намерят мухоморка втори път, му забраняват достъпа до Ханза за няколко години. Из цялата Ханза! Това е смърт за търговеца.
— Сериозно? Просто така са ги забранили? Защо?
— Решили са, че са наркотици, от тях халюцинираш. И мозъкът ти се скапва, ако ги ядеш дълго време. Един вид — грижат се за здравето.
— Да се бяха загрижили за своето здраве! Какво изведнъж са се притеснили?
— Знаеш ли какво? — каза Женя с тон по-ниско. — Според Льоха приказките им, че мухоморките са вредни за здравето, са дез.
— Какво е това „дез“? — попита учудено Артьом.
— Дезинформация. Слушай, Льоха веднъж отишъл по-надалеч от „Проспект на мира“ по нашата линия. Добрал се до „Сухаревска“. По някакви тъмни дела, той дори не ми разказа какви. И срещнал там един интересен тип. Маг.
— Какъв?! — Артьом не издържа и се засмя. — Маг? В „Сухаревска“? Ама и той си пада по раздувките, твоят Льоха! И какво, магът вълшебен жезъл ли му подарил? Или седемцветно цвете?
— Ти си глупак! — обиди се Женя. — Мислиш си, че знаеш повече от всички за всичко? Това, че досега още не си срещал магове и не си чувал за тях, не означава, че ги няма. А в мутантите от Филевска вярваш ли?