— Каква глупост — каза неуверено Женя.
— Може и да е глупост, но нали разбираш, че на далечните станции трябва да си готов на всичко? И след това старецът му казва, че на него, тоест на стареца, му предстои последна битка със злия екстрасенс. И ако я загуби — а силите му са все по-малко, — то ще настъпи краят на всичко. По-рано добрите екстрасенси били повече и борбата била равностойна, но после лошите започнали да надделяват и този старец бил един от последните добри. А може би дори последният. И ако той загине и лошите победят — край! Става крайно зле за всички!
— Според мен и без това е крайно зле за всички — отбеляза Женя.
— Значи засега не е крайно зле, има какво още да се влоши — отговори Артьом. — И така, най-накрая старецът му казва: „Синко! Дай да похапна нещо. Че ми останаха малко сили. А последната битка приближава… И от нейния изход зависи нашето общо бъдеще. И твоето също!“ Разбра ли? Старецът просел. Та така е и с твоя маг, мисля. И на него му хлопат дъските. Но по друга причина.
— Не, ти определено си глупак! Даже не ме изслуша до края… и после, кой ти каза, че старецът е лъгал? Как му е името, между другото? Чичо ти Саша не ти ли е казал?
— Каза ми, но вече не си спомням точно. Някакво смешно име… С „Чу“. „Чувака“ или „Чудака“… При тези скитници често е така: някакъв глупав прякор вместо име. Защо? А на твоя маг как му е името?
— Казал е на Льоха, че сега го наричат Карлос. Заради приликата. Не ми е ясно какво е имал предвид, но така е казал. И напразно не дослуша историята. В края на разговора си с Льоха му казал, че е по-добре на следващия ден да не тръгва по северния тунел. А Льоха точно оттам смятал да се върне на другия ден, но го послушал и не тръгнал. И правилно постъпил. Точно този ден някакви бандити нападнали кервана между „Сухаревска“ и „Проспект на мира“, макар и да се смятало, че това е безопасен тунел. Половината търговци загинали. Останалите едвам се отървали. Та така!
Артьом млъкна и се замисли.
— Честно казано, нищо не може да се знае със сигурност. Какво ли не се случва. И по-рано са ставали такива неща, чичо Саша ми е разказвал. Разправял е още, че на най-далечните станции — там, където хората подивяват, стават като първобитни и забравят, че човекът е разумно същество — се случват такива странни неща, каквито хора с нашето логично мислене изобщо не са в състояние да обяснят. Но не ми е разказвал какви точно са тези неща. Пък и не разправяше това на мен, а случайно го чух.
— Ха! Нали ти казах: тук понякога разправят такива неща, че нормален човек никога не би повярвал. Ето, например Льоха предишния път сподели с мен още една история… Искаш ли да я чуеш? Такова нещо сигурно няма да чуеш дори от чичо ти Саша. На Льоха му го е разказал един търговец на панаира на Серпуховска линия… Вярваш ли в призраци?
— Ами… След всеки разговор с теб започвам да се питам дали вярвам или не. Но след като прекарам малко време сам или поговоря с нормални хора, започва да ми минава — отговори Артьом, с усилие сдържайки усмивката си.
— А сериозно?
— Е, разбира се, чел съм някои неща. И чичо Саша ми е разказвал това-онова. Но, честно казано, не вярвам много-много в тези истории. Изобщо, Женя, не те разбирам. Тук, на станцията, и без това имаме непрестанен кошмар с тези черни, сигурно никъде другаде в метрото няма такова нещо. Някъде в централните станции разказват на децата си страшни приказки за нашия живот и се питат един-друг: „Ти вярваш ли в историите за черните или не?“ А на теб това не ти стига. Искаш да плашиш самия себе си с още нещо?