— Нима не ти е интересно нищо друго освен това, което можеш да видиш или усетиш? Нима наистина си мислиш, че светът се ограничава с това, което виждаш? С това, което чуваш? Ето, къртицата, да речем, не вижда. Сляпа е по рождение. Но нали това не означава, че всички онези неща, които къртицата не вижда, в действителност не съществуват? Та и ти така…
— Добре де. Каква е тази история, която искаше да ми разкажеш? За търговеца от Серпуховска линия?
— За търговеца? А, да… Станало така, че на този панаир Льоха се запознал с някакъв човек. Той изобщо не бил от Серпуховска. А от Околовръстната. Гражданин на Ханза, но живее на „Добрининска“. А те там имат преход до Серпуховска. На тази линия, не знам дали чичо ти Саша ти е разказвал, няма живот след Околовръстната, тоест след „Тулска“, според мен дотам стигат патрулите на Ханза. Правят го, за да се застраховат: линията е необитаема, не знаеш какво ще изпълзи оттам, така че са си направили буферна зона. И след „Тулска“ не ходи никой. Разправят, че там няма какво да се търси. Всички станции са опустели, оборудването е изпочупено — невъзможно е да се живее. Мъртва зона: нито зверове, нито някакви гадини, дори плъхове не виреят. Пусто. Но този търговец имал един познат, скитник, който тръгнал на път отвъд „Тулска“. Не знам какво е търсел там. Но после разказал на търговеца, че нещата по Серпуховска линия не са толкова прости. И че ненапразно там е толкова пусто. Разправял, че там стават такива неща, каквито е невъзможно да си представи човек. Ненапразно даже Ханза не се опитва да я колонизира, дори за да направи там плантации или обори.
Женя замъча, усещайки, че Артьом най-накрая е забравил за здравия разум и цинизма си и слуша с отворена уста. Настани се по-удобно и каза, тържествувайки вътрешно:
— Сигурно не ти е интересно да слушаш разни измишльотини. Бабини приказки. Да ти сипя ли чай?
— Изчакай с твоя чай! По-добре ми кажи защо Ханза всъщност не е колонизирала този участък? Наистина е странно. Чичо Саша ми е казвал, че те в последно време имат проблем с пренаселването — вече няма място за всички. И как са пропуснали възможността да присвоят още малко земя? Ето това вече не е в техен стил!
— Аха, интересно ти е все пак? Та така, този странник достигнал доста далеч. Разказал, че вървиш, вървиш — и няма жива душа. Изобщо никого и нищо, като в онзи тунел след „Сухаревска“. Представяш ли си, дори плъхове няма! Само капе вода. Станциите са изоставени, тъмни, сякаш никога никой не е живял в тях. И постоянно те потиска усещането за опасност. Направо те мачка… Той вървял бързо, едва ли не за половин ден минал четири станции. Отчаян човек навярно. Да отидеш сам в такава пустош! Накратко, стигнал до „Севастополска“. Там има преход до „Каховска“. Знаеш я Каховска линия — там има само три станции. Не линия, а недоразумение. Някакъв апендикс… И той решил да нощува на „Севастополска“. Изнервил се, изтощил се… Намерил там някакви трески, запалил огън, за да не му е толкова страшно, мушнал се в спалния си чувал и легнал да спи насред платформата. И през нощта… — На това място Женя се изправи, протегна се и каза със садистична усмивка: — Знаеш ли, определено ми се пие чай! — и без да дочака отговор, излезе с чайника от палатката, оставяйки Артьом насаме с впечатленията от разказаното.
Артьом, разбира се, му се ядоса за това излизане, но реши да изтърпи до края на историята и едва след това да каже на Женя какво мисли. Неочаквано си спомни за Хънтър и неговата молба… по-скоро даже заповед… Но после мислите му отново се върнаха към историята на Женя.
Приятелят му се върна, наля му чай в шлифована чаша в ценен железен подстаканник, от онези, в които някога са сервирали истински чай във влаковете, и продължи:
— Та така, легнал да спи той до огъня, а наоколо тишина, една такава тежка, сякаш ушите ти са натъпкани с памук. И посред нощ го буди някакъв странен звук… напълно налудничав, невъзможен звук. Облял се в студена пот и подскочил. Чул детски смях. Откъм линията. И това на четири участъка от последните населени места! Там, където не живеят дори плъхове, представяш ли си? Имало от какво да се уплаши… Скача, тича от арката към линията… И вижда… Към станцията се приближава мотриса. Истинска композиция. Фаровете светят, сияят — скитникът е можел да ослепее, добре, че навреме си е прикрил очите с ръка. Прозорците светят в жълто, вътре има хора, и всичко това в абсолютна тишина! Нито звук! Не се чува нито бученето на двигателя, нито тракането на колелата. Напълно безшумно влакът доплавал до станцията и, без да бърза, продължил към тунела… Разбираш ли? Човекът си стоял така и му се разтуптяло сърцето. Хората през прозорците като че ли си били съвсем живи, разговаряли за нещо, но нищо не се чувало… Влакът минавал, вагон след вагон, а накрая, в последния вагон — седи дете на около седем години и го гледа. Гледа го, сочи го с пръст и се смее… И този смях се чува! Тишината е такава, че този човек чува как му тупти сърцето, и освен това — този детски смях… Мотрисата се скрива в тунела и смехът звънти все по-тихо… утихва в далечината. И отново — пустота. И абсолютна, страшна тишина.