Тогава Артьом скочи на линията и хукна да бяга с всички сили по-надалеч от станцията, но си спомни, че това е същият онзи тунел, през който не бива да преминаваш сам, а само с група, и побягна обратно към станцията, но, кой знае защо, не можеше по никакъв начин да се върне на нея.
Зад гърба му изведнъж бликна светлина и Артьом, с поразителни за един сън яснота и логичност, видя собствената си сянка на пода на тунела… Обърна се — от дълбината на тунела към него се приближаваше мотриса, дяволски стържеща и гърмяща с колелата си, оглушаваща и заслепяваща с фаровете си…
И в този момент краката му отказаха да се подчиняват, станаха безсилни, сякаш нямаше крака, а само празни панталони, натъпкани с разни парцали. И когато влакът беше само на броени метри от Артьом, видението изведнъж стремително изгуби правдоподобност, избледня и изчезна.
Смени го нещо ново, напълно различно: Артьом видя Хънтър, облечен изцяло в бяло, в стая със също така ослепително бели стени и без никакви мебели. Той стоеше, навел глава, и пронизваше с поглед пода. После вдигна глава и погледна право към Артьом. Усещането беше много странно, защото в този сън Артьом не усещаше тялото си, но сякаш наблюдаваше случващото се отстрани. Когато Артьом погледна Хънтър в очите, изведнъж го изпълни необяснимо безпокойство, очакване на нещо важно, което трябва да се случи…
Хънтър заговори с него и Артьом беше потресен от чувството на невероятна реалистичност на случващото се. Когато бе сънувал кошмари по-рано, той си даваше сметка, че просто спи, че всичко, случващо се с него, е просто плод на разтревоженото му въображение. А в това видение напълно отсъстваше увереността, че във всеки момент може да се събуди.
Опитвайки се да срещне погледа на Артьом — в него остана впечатлението, че Хънтър всъщност не го вижда и се опитва да налучка, — Ловеца изрече тежко и бавно: „Дойде моментът. Трябва да направиш онова, което ми обеща. Трябва да го направиш. Запомни: това не е сън! Това не е сън!“
Артьом отвори широко очи. И тогава в главата му отново, за последен път, с ужасяваща яснота се разнесе приглушеният и леко пресипнал глас: „Това не е сън!“
— Това не е сън — повтори Артьом. Детайлите от кошмара за червеите и влака бързо се изтриваха от паметта му, но Артьом запомни прекрасно второто видение, с всичките му подробности. Странното облекло на Ловеца, загадъчната празна стая и думите „Трябва да направиш онова, което ми обеща!“ не му излизаха от ума.
Влезе Сухия и погледна озадачено Артьом.
— Кажи, не си ли виждал Хънтър след вчерашния ни разговор? Вече наближава вечерта, а той се е запилял някъде и палатката му е празна. Да не си е тръгнал? Нищо ли не ти каза вчера за плановете си?
— Не, чичо Саш, просто ме разпита за обстановката на станцията, за нещата, които се случват тук — излъга добросъвестно Артьом.
— Страх ме е за него. Да не направи някоя глупост, че и на нас да се отрази — изрече разстроено Сухия. — Не знае с какво се е захванал… Ех! Ти какво, не си ли на работа днес?
— С Женя се записахме за днес в кервана до „Рижка“, ще им отнесем помощи и ще започнем да прокарваме телеграфен кабел оттам до тук — отговори Артьом, внезапно осъзнавайки, че вече е взел решение. При тази мисъл изведнъж нещо вътре в него се скъса, той почувства странно облекчение и едновременно с това — някаква празнота отвътре, сякаш са отстранили от гърдите му тумор, който е бил стегнал сърцето му и му е пречел да диша.
— В кервана? По-добре да си стоиш вкъщи, а не да се шляеш по тунелите. Аз би трябвало да отида, тъкмо имам работа на „Рижка“, но днес нещо не се чувствам особено добре. Може би друг път… Нали не тръгваш веднага? В девет? Значи ще можем да си кажем довиждане по-късно. Приготвяй се и до после! — и Сухия го остави сам.
Артьом се зае внимателно да реди в раницата си вещи, които можеха да му свършат работа по време на пътуването: фенерче, батерии, още батерии, гъби, пакет чай, свински салам, пълен пълнител за автомат, който някога бе отмъкнал, карта на метрото, още батерии… Не забрави и паспорта — на „Рижка“, естествено, той нямаше да му трябва, но извън нея още първия патрул на суверенна станция можеше да го върне, а дори и да го изправи до стената, в зависимост от политическото положение. И капсулата, връчена му от Хънтър. Това беше всичко.
Метна раницата си на рамо, огледа за последен път жилището си и решително излезе от палатката.