Групата, отиваща с кервана, се бе събрала на платформата, до входа на южния тунел. На коловоза вече беше разположена ръчна дрезина с натоварени на нея сандъци с месо, гъби и пакети с чай, а върху тях — някакъв сложен прибор, сглобен от местните майстори, вероятно — телеграфен апарат.
В кервана освен Женя и Кирил тръгваха още двама: доброволец и командир от администрацията, за да се договарят с тамошните власти: Всички те освен Женя вече се бяха приготвили и сега настървено играеха домино в очакване на сигнала за тръгване. До тях стояха, наредени в пирамида с дулата нагоре, дадените им за времето на похода автомати с резервни пълнители, залепени за основните със син изолирбанд.
Най-накрая се показа и Женя, който преди тръгване трябваше да нахрани сестра си и да я изпрати при съседите до връщането на родителите им от работа.
В последния момент Артьом си спомни, че така и не си беше взел довиждане със Сухия. Извини се, обеща, че ще се върне веднага, остави раницата и се затича към палатката си. Там нямаше никой и Артьом хукна към помещенията, в които някога е бил обслужващият персонал, а сега се намираше администрацията на станцията. Сухия беше там, седеше срещу Дежурния по станция, избираемия ръководител на ВДНХ, и разговаряше оживено за нещо с него. Артьом почука по касата на вратата и тихичко се изкашля.
— Здравейте, Александър Николаевич. Може ли да поговоря с чичо Саша за секунда?
— Разбира се, Артьом, влизай. Искаш ли чай? — отвърна равнодушно Дежурният.
— Е, какво, тръгвате ли вече? Кога ще се върнете? — попита Сухия, отмествайки стола си назад от масата.
— Не знам точно… — промърмори Артьом. — Както се получи…
Той разбираше, че може и да не види втория си баща никога повече, и не искаше да лъже единствения човек, който наистина го обичаше, че ще се върне утре-вдругиден и всичко ще бъде наред.
Артьом изведнъж почувства как му люти на очите и за свой срам установи, че са се навлажнили. Пристъпи напред и прегърна здраво втория си баща.
— Е, какво, Артьомка, какво… Сигурно още утре ще се върнете… Нали? — каза учудено и успокояващо Сухия.
— Утре вечерта, ако всичко мине по план — потвърди Александър Николаевич.
— Бъди здрав, чичо Саш! Късмет! — изговори пресипнало Артьом, стисна ръката на Сухия и бързо излезе, притеснен от слабостта си.
Сухия гледаше смаяно след него.
— Какво се е размекнало това момче? Като че ли отива за първи път в „Рижка“…
— Нищо, Саша, нищо, ще дойде ден, в който момчето ти ще възмъжее. Тогава ще тъгуваш за деня, в който се е прощавал с теб със сълзи на очи, отивайки на поход през две станции! Та какво разправяше? Какво мислят на „Алексеевска“ за патрулирането из тунелите? Това би било много удобно за нас…
Когато Артьом се върна при групата, командирът на отряда даде на всеки автомат срещу подпис и каза:
— Е, мъжаги? Ще поседнем ли преди пътуването? — и пръв седна върху полираната за дългите години на използване пейка. Останалите последваха безмълвно примера му. — Е, Бог да е с нас! — Командирът стана, скочи тежко върху линията и зае мястото си начело на отряда.
Артьом и Женя, като най-млади, се качиха на дрезината, подготвяйки се за нелеката работа. Кирил и вторият доброволец заеха места най-отзад на отряда.
— Да тръгваме! — изрече командирът.
Артьом и Женя хванаха ръчките, Кирил побутна леко дрезината отзад, тя изскърца, помръдна се от мястото си и потегли бавно напред.
Двамата последни в отряда тръгнаха след нея и групата се скри в гърлото на южния тунел.
Глава 4
Гласът на тунелите
Неуверената светлина на фенера в ръцете на командира бродеше във формата на бледожълто петно по стените на тунела, облизваше влажния под и изчезваше безследно, когато фенерът се насочеше към далечината. Отпред беше дълбок мрак, жадно поглъщащ слабите лъчи на джобните фенерчета още на разстояние десет крачки. Дрезината поскърцваше натрапчиво и жално, поклащайки се в нищото, тишината се разкъсваше от тежкото дишане и равномерните стъпки на подкованите ботуши на крачещите по бетона хора.
Всички южни кордони вече бяха останали назад, отблясъците от огньовете им отдавна бяха помръкнали зад гърбовете на пътниците — те бяха напуснали територията на ВДНХ. И макар участъкът между ВДНХ и „Рижка“ да се смяташе в последно време за практически безопасен заради добрите отношения със съседите и доста оживеното движение между двете станции, уставът изискваше да останат нащрек.
Опасността далеч не винаги идваше от север или от юг — двете възможни посоки в тунела. Тя можеше да се таи отгоре, във вентилационните шахти, отляво или отдясно, в многобройните разклонения, зад затворените врати на бившите служебни помещения или тайните изходи. Тя дебнеше отдолу, в загадъчните люкове, останали от строителите на метрото, забравени и изоставени от ремонтните бригади, където, на дълбочини, притискащи с менгеме от ирационален ужас съзнанията дори на най-отчаяните смелчаги, нещо страшно бе започнало да се заражда още когато метрото е било просто средство за придвижване…