Възползвайки се от това, че Женя отиде да си поговори със седнала близо до тях на платформата девойка, Артьом крадешком извади от раницата си малката карта на метрото, отпечатана на обратната страна на овъглена по краищата рекламна брошура, възхваляваща отдавна изчезнал битпазар, и загради няколко пъти Полиса със счупения си молив.
Пътят до него изглеждаше толкова лесен и кратък… В отдавнашните митични времена, за които говореше командирът, когато не е било необходимо хората да взимат със себе си оръжие при пътешествието си от станция в станция, дори и да се е налагало да направят прекачване и да се озовават на чужда линия; във времената, когато пътят от единия до другия край на метрото не е отнемал и час; във времената, когато тунелите са били населявани само от движещи се бучащи мотриси — тогава разстоянието между ВДНХ и Полиса е можело да се преодолее бързо и безпрепятствено.
Направо по линията до „Тургеневска“, оттам, през прехода — до „Чистите езера“, както се наричаше станцията на старата карта на Артьом, или „Кировска“, както се казваше, след като комунистите бяха върнали старото й име, после по червената, Соколническа линия — и право в Полиса… В епохата на мотрисите и лампите с дневно осветление такъв поход не би отнел и трийсет минути. Но откакто фразата „червена линия“ започна да се пише с главна буква и червеното знаме увисна над прехода за „Чистите езера“, а и самата станция спря да се нарича така, не можеше и да си помисли да се опитва да попадне в Полиса по най-прекия път.
Поради добре известни причини ръководителите на Червената линия изоставиха опитите за насилствено ощастливяване на населението на цялото метро чрез разпространяването на властта на Съветите над него и възприеха новата доктрина, допускаща възможността за построяване на комунизма върху една отделно взета линия. Макар и да не беше по силите им да се откажат от мечтата си и продължаваха да наричат метрото с амбициозното наименование метрополитен „В. И. Ленин“, те вече отдавна не предприемаха никакви действия в тази посока.
Обаче, въпреки че режимът беше наглед миролюбив, вътрешната му параноична същност изобщо не се бе променила. Стотици агенти от службата за вътрешна сигурност, наречена по навик и с известна носталгия КГБ, постоянно следяха щастливите обитатели на Червената линия, а интересът им към гостите от другите линии беше направо безграничен. Никой не можеше да проникне на нито една от станциите без специалното разрешение на ръководството на червените. А постоянните проверки на паспортите, тоталното следене и общата клиническа подозрителност незабавно разобличаваха както случайно заблудилите се странници, така и изпратените шпиони. Първите биваха приравнявани към вторите, а съдбата и на едните, и на другите беше много печална. Затова не си струваше Артьом дори и да си помисля да се добере до Полиса през трите станции и трите участъка между тях, принадлежащи на Червената линия.
А и навярно не можеше да има толкова лесен път до самото сърце на метрото. До Полиса… Дори само това име, произнесено от някого в разговор, караше Артьом благоговейно да млъкне, а и не само него.
Той и сега помнеше ясно как чу за пръв път непознатата дума в разказ на някакъв гост на втория му баща, а после, когато гостът си тръгна, Артьом попита тихичко Сухия какво означава тази дума. Вторият му баща го погледна внимателно и с едва доловима тъга в гласа си каза: „Това, Артьомка, е вероятно последното място на Земята, където хората живеят като хора. Където още не са забравили какво означава да си човек и как трябва да звучи тази дума.“ Сухия замълча и добави тъжно: „Това е Градът…“
Полисът се намираше на площта на най-големия преход в московския метрополитен, в пресечната точка между четири линии, и заемаше цели четири станции от метрото: „Александровска градина“, „Арбатска“, „Боровицка“ и „Библиотека «Ленин»“, заедно със съединяващите тези станции преходи. На тази огромна територия се намираше последното истинско огнище на цивилизацията, последното място, където живееха толкова много хора, че провинциалистите, веднъж попаднали там, вече не можеха да наричат това място иначе освен Градът. Някой беше дал на Града друго название, впрочем, означаващо същото — Полиса. И може би защото в тази дума се усещаше далечното и едва доловимо ехо на могъщата и прекрасна древна култура, сякаш обещаваща да покровителства населението, чуждото име се наложи.
Полисът си оставаше напълно уникално явление за метрото. Там и само там все още можеха да се срещнат пазителите на онези стари и странни познания, за които просто не можеше да се намери приложение в суровия нов свят, с неговите променили се закони. Тези познания и техните пазители бяха станали безполезни за почти всички останали станции, всъщност — за цялото метро, бавно затъващо в бездна от хаос и невежество. Гонени отвсякъде, тези пазители намираха единствен пристан в Полиса, където винаги ги чакаха с разтворени обятия, защото там управляваха техни събратя. Ето защо в Полиса и само в Полиса можеха да се срещнат грохнали професори, които някога са имали свои катедри в знаменити университети, сега полуразрушени, опустели и превзети от плъхове и плесен. Само там живееха последните художници, артисти, поети. Последните физици, химици, биолози… Тези, които съхраняваха във вътрешността на черепите си всичко онова, което човечеството бе успяло да научи и постигне за хиляди години непрекъснато развитие. Тези, с чиято смърт всичко това би било изгубено завинаги.