— Изучаваш ли я? — попита до самото му ухо Женя, чието приближаване унесеният в мислите си Артьом не бе забелязал.
От изненада Артьом подскочи и смутено се опита да скрие картата.
— А, не… Аз… Исках да намеря на картата станцията, където е този Райх, за който ни разказаха днес.
— Какво, намери ли го? Не? Ех, ти, дай да ти покажа — изрече Женя с чувство на превъзходство.
Той се ориентираше в метрото много по-добре от Артьом, а и от останалите си връстници, и много се гордееше с това. От първия опит уцели безпогрешно тройния преход между „Чеховска“, „Пушкинска“ и „Тверска“. Артьом въздъхна — от облекчение, но Женя реши, че е от завист.
— Нищо, ще дойде ден, в който ще се ориентираш по картата не по-зле от мен — реши той да успокои приятеля си.
Артьом направи физиономия на признателност и побърза да смени темата на разговора.
— А колко време ни е почивката? — попита той.
— Младежи! Тръгваме! — разнесе се в този момент звучният бас на командира и Артьом осъзна, че повече няма да почиват, а не е успял да похапне.
Отново беше ред на него и на Женя да се качат на дрезината. Ръчките заскърцаха, непромокаемите ботуши затропаха по бетона и групата пак влезе в тунела.
Този път нямаше общ разговор — командирът бе извикал до себе си Кирил, пристъпваше в такт с него и двамата обсъждаха нещо тихичко. Артьом нямаше нито сили, нито желание да се опитва да ги подслушва — проклетата дрезина отнемаше цялата му енергия.
Последният в отряда, оставен сам, явно не се чувстваше в свои води и постоянно се оглеждаше боязливо назад. Артьом стоеше върху дрезината с лице към него и прекрасно виждаше, че отзад няма нищо страшно, но все му идеше да погледне през рамо, към тунела отпред. Тези страх и неувереност го преследваха винаги, и не само него. Това усещане беше познато на всеки самотен пътник. Даже му бяха измислили специално наименование: „страх от тунела“ — когато вървиш по някой тунел, особено ако си със слаб фенер, винаги ти се струва, че опасността е точно зад гърба ти. Друг път това чувство толкова се изостря, че усещаш нечий тежък поглед с тила си, и дори не поглед… Знаеш ли кой или какво е там и как възприема света… Понякога усещането е толкова непоносимо, че не издържаш, обръщаш се мълниеносно, насочваш лъча към тъмнината — а там няма никой… Тишина… Пустота… Като че ли всичко е спокойно. Но докато си обърнат назад и така се взираш в мрака, че чак очите те заболяват, опасността вече се сгъстява зад гърба ти, отново зад теб, и отново ти се иска да се обърнеш мълниеносно напред, да осветиш тунела с фенера — дали няма някой там, дали не се е промъкнал, докато си гледал в другата посока… И отново… Тук най-важното е да не загубиш самообладание, да не се поддадеш на този страх, да убедиш себе си, че всичко това е бълнуване, че няма от кого да се боиш, че нищо не се чува…
Но е много трудно да се справиш със себе си, особено когато вървиш сам. Някои хора така губеха разсъдъка си. Просто вече не можеха да се успокоят, дори когато достигнат до обитаема станция. После, разбира се, идваха донякъде на себе си, но не можеха да се принудят да влязат отново в тунела — отново ги обземаше тази потискаща тревога, позната на всеки жител на метрото, но превърнала се за тях в пагубна илюзия.
— Не се бой, аз гледам! — каза ободряващо Артьом на последния в групата. Човекът кимна, но след две-три минути не издържа и отново се огледа. Трудно е…
— Един познат на Серьога точно така полудя — прошепна тихо Женя, съобразявайки какво има предвид Артьом. — Наистина при него причината беше по-сериозна. Той, представи си, решил да мине сам през оня същия тунел след „Сухаревска“, за който ти разказвах по-рано, нали си спомняш? Там, където не трябва да минаваш сам, а с керван няма проблем. Човекът оцелял. И знаеш ли защо е оцелял? — Женя се усмихна накриво. — Защото не му достигнала смелост да продължи нататък след стотния метър. Когато тръгвал, бил храбър, решителен. Ха… След двайсет минути се върнал — ококорен, косите му настръхнали от страх, не може да каже нито дума както трябва. Така и не успели да изтръгнат нищо смислено от него — оттогава си говори някак несвързано и се влошава. И вече никой не може да го накара да стъпи в тунел — така си виси на „Сухаревска“, проси… Сега е местният малоумен там. Ясна ли е поуката?
— Да — кимна Артьом неуверено.