Известно време отрядът се движеше в пълна тишина. Артьом отново потъна в размишленията си и дълго време се опитваше да измисли нещо правдоподобно, с което би могъл да излъже заставата на изхода от „Рижка“.
Това продължи, докато не разбра, че му е трудно да мисли заради постепенно нарастващия странен шум, носещ се от лежащия пред тях тунел. Този шум, почти недоловим отначало, намиращ се някъде на границата между ултразвука и това, което може да се чуе от човек, съвсем бавно се увеличаваше, така че не беше възможно да се определи момента, в който Артьом започна да го чува. Когато осъзна наличието му, шумът вече звучеше доста силно, напомняйки най-много за свистящ шепот — неразбираем, нечовешки.
Артьом бързо хвърли поглед към останалите. Всички се движеха координирано и безмълвно. Командирът вече не говореше с Кирил, Женя мислеше за нещо свое си, последният в групата гледаше спокойно напред, престанал да се върти нервно. Никой от тях не проявяваше ни най-малко безпокойство. Те не чуваха нищо. Нищичко! На Артьом му стана страшно. Спокойствието и мълчанието на целия отряд на фона на усилващото се съскане бяха напълно необясними и плашещи. Той пусна ръчката на дрезината и се изправи в целия си ръст. Женя го погледна учудено. Погледът му бе ясен, в него нямаше нито следа от упойване или нещо подобно, каквото Артьом се страхуваше, че ще намери там.
— Какво ти е? — попита Женя недоволно. — Да не се умори? Да беше казал предварително, а не да пускаш така ръчката.
— Нищо ли не чуваш? — попита Артьом с недоумение и нещо в гласа му накара Женя да пребледнее.
Той се заслуша, без да престава да работи с ръце. Обаче дрезината забави хода си, защото Артьом продължаваше да стои с объркан вид, улавяйки отзвуците от загадъчния шум.
Командирът забеляза това и се обърна.
— Какво ви стана? Батериите ли ви се изхабиха?
— Нищо ли не чувате? — попита го Артьом.
И заедно с това вътре в него се прокрадна ужасното усещане, че всъщност няма никакъв шум — и затова никой не чува нищо. Просто му са се разхлопали дъските, счува му се от страх… От всякаквите разкази и от неотстъпно пълзящия подир тях, на крачка зад последния в отряда, мрак.
Командирът даде знак за спиране, за да не му пречи скърцането на дрезината и тропането на ботушите, и застина. Ръцете му се плъзнаха към автомата, той стоеше неподвижно и се вслушваше напрегнато, обърнал едното си ухо към тунела.
Странният звук продължаваше да увеличава силата си, Артьом вече го чуваше ясно, и колкото по-ясен ставаше, толкова по-внимателно младежът се вглеждаше в лицето на командира, за да разбере дали и той чува това, което изпълваше Артьомовото съзнание с нарастващо безпокойство. Но напрегнатото изражение на командира постепенно се отпускаше и Артьом изпита чувство на парещ срам. И как иначе: беше спрял отряда заради някаква дреболия, бе се паникьосал и даже беше успял да уплаши и другите.
Женя очевидно също не чуваше нищо, макар и да се опитваше. Най-накрая изостави това занимание, погледна Артьом в очите и попита с ехидна усмивка:
— Халюцинации?
— А, защо не вървиш на майната си! — подхвърли неочаквано раздразнено Артьом. — Какво ви става на всичките, оглушахте ли?
— Халюцинации! — заключи Женя доволно.
— Тишина. Съвсем нищичко. Сигурно ти се е сторило. Нищо, случва се, не се тревожи, Артьом. Хайде, вземи се в ръце и продължаваме — изрече командирът меко, усещайки ситуацията, и тръгна напред.
На Артьом не му оставаше нищо друго, освен да се върне на мястото си. Той честно се опита да убеди себе си, че шепотът му се е счул, че всичко това е от напрежение, пробва да се отпусне и да не мисли за нищо, смятайки, че заедно с тревожните мисли, от главата му ще си отиде и този дяволски шум. Успя да спре за известно време мислите си, но звукът прокънтя в опустялата му за миг глава, стана по-силен и ясен. И ставаше все по-мощен с напредването им на юг, а когато се усили толкова, че сякаш изпълни цялото метро, Артьом изведнъж забеляза, че Женя работи само с едната си ръка, а с другата, очевидно без да обръща внимание на това, потрива ушите си.
— Какво ти е? — прошепна му Артьом.
— Не знам… Като запушени са… Сърбят ме някак… — отвърна Женя.
— А нищо ли не чуваш? — попита Артьом с плаха надежда.
— За чуване — не чувам, но усещам някакъв натиск — прошепна Женя в отговор и от предишната ирония в гласа му не беше останала и следа.
Звученето достигна апогея си и изведнъж Артьом осъзна откъде идва. Една от тръбите, проточваща се покрай стената на тунела и предназначена за комуникации и дявол знае какво още, на това място сякаш се бе спукала и именно черното й гърло, завършващо с разкъсани, стърчащи в различни посоки железни краища, издаваше този странен шум. Той идваше от дълбините на тръбата и тъкмо когато Артьом се зачуди защо там, вътре, няма нито проводници, нито нещо друго, а само пълна пустота и тъмнина, командирът внезапно спря и бавно, с усилие изрече: