— Момчета, хайде тук… Да направим почивка, че нещо не ми е добре и главата ми се мае…
Той се приближи с несигурна походка до дрезината, за да седне на края й, но на крачка от нея изведнъж се строполи като чувал на земята. Женя го гледаше объркано и разтриваше уши вече с двете си ръце, без да се помръдва от мястото си. Кирил, кой знае защо, продължаваше да върви сам напред, сякаш нищо не се е случило, и изобщо не реагираше на подвикванията. Последният в групата седна на релсите и неочаквано заплака, по детски безпомощно. Лъчът на фенера му се спря в тавана на тунела и осветената картина отдолу стана още по-зловеща.
Артьом изпадна в паника. Очевидно от целия отряд само той не беше с размътен разсъдък, но звукът бе станал абсолютно непоносим, не му позволяваше да се съсредоточи върху никоя по-сложна мисъл.
Отчаян, запуши ушите си и това му помогна донякъде. Тогава той със замах заби шамар в лицето на Женя, който продължаваше да разтрива ушите си с глупав вид, и му закрещя, стараейки се да надвика шума, забравил, че само той го чува:
— Вдигни командира! Сложи командира върху дрезината! Не бива да оставаме тук в никакъв случай! Трябва да се махаме оттук!
Хвана падналия фенер и хукна след Кирил, който крачеше като сомнамбул и се отдалечаваше все повече и повече, вече на сляпо, защото без фенер тъмнината отпред беше непрогледна.
За негово щастие Кирил вървеше доста бавно. Артьом успя да го настигне с няколко дълги скока и го удари по рамото, но Кирил продължаваше да върви и двамата се отдалечаваха все повече и повече от останалите. Артьом притича напред и, не знаейки какво да прави, насочи фенера право в очите на Кирил. Те бяха затворени, но Кирил изведнъж се намръщи и наруши ритъма на крачките си. Тогава Артьом, удържайки го с едната си ръка, вдигна единия му клепач и насочи фенера право срещу зеницата му. Кирил извика, запримигва, тресейки глава, и след част от секундата сякаш дойде на себе си и отвори очи. Погледна неразбиращо Артьом. Заслепен от фенера, той не виждаше почти нищо и се наложи Артьом да го води за ръка обратно до дрезината.
Върху дрезината лежеше неподвижното тяло на командира, до него седеше Женя, с все същото глупаво изражение. Артьом остави Кирил до дрезината и се хвърли към човека отзад, който продължаваше да плаче, седнал върху релсите. Артьом надникна в очите му и срещна поглед, изпълнен с болка и страдание, и това усещане беше толкова остро, че той отскочи назад, чувствайки, че против волята му очите му се насълзяват.
— Те всички загинаха… всички… Толкова ги болеше! — чу Артьом през риданията.
Той се опита да повдигне човека, но онзи се изтръгна и извика с неочаквано озлобление:
— Животни! Нехора! Никъде няма да ходя с вас, искам да остана тук! На тях им е толкова самотно тук, толкова ги боли, а вие искате да ме вземете оттук? Вие сте виновни за всичко! Никъде няма да ходя! Никъде! Пусни ме, чуваш ли?!
Артьом в първия момент искаше да му забие един шамар, надявайки се, че това ще му помогне да дойде на себе си, но се уплаши, че в такова възбудено състояние онзи може да му се нахвърли. Вместо това коленичи пред човека и с усилие, преодолявайки шума в главата си, заговори меко, без сам да разбира докрай за какво става въпрос:
— Но ти можеш да им помогнеш, нали? Искаш те повече да не страдат?
Онзи погледна Артьом и изрече с плаха усмивка:
— Разбира се… Разбира се, че искам да им помогна.
— Тогава трябва да помогнеш на мен. Те искат да ми помогнеш. Иди на дрезината и хвани ръчката. Трябва да ми помогнеш да се добера до станцията.
— Те ли ти казаха така? — погледна го недоверчиво човекът.
— Да — отговори уверено Артьом.
— А после ще ме пуснеш ли обратно при тях?
— Давам ти думата си, че ако поискаш да се върнеш, ще те пусна обратно — увери го Артьом и преди събеседникът му да е успял да се опомни, го поведе към дрезината.
След като нареди него, машинално подчиняващия се Женя и Кирил на ръчките, и настани лишения от съзнание командир по средата, Артьом застана начело на отряда, насочил автомата към тъмнината, и с бърза крачка тръгна напред. Учуден сам на себе си, той слушаше как дрезината потегли подире му. Артьом си даваше сметка, че извършва недопустимото, оставяйки тила им неприкрит, но осъзнаваше, че сега най-важното е да се махнат колкото се може по-бързо от това страшно място.