Сега на ръчките работеха трима и отрядът се движеше по-бързо, отколкото преди спирането, и Артьом усещаше с облекчение как утихва отвратителният шум и чувството за опасност леко се разсейва. Той постоянно подвикваше на останалите да не намаляват темпото и изведнъж чу отзад напълно трезвия и учуден глас на Женя:
— Какво си се разкомандвал?
Артьом даде знак за спиране, осъзнаваше, че са минали опасната зона, върна се при отряда, безсилно се отпусна на земята и облегна гръб в дрезината. Всички постепенно идваха на себе си. Плачещият престана да хлипа и само потриваше слепоочията си с пръсти, като се оглеждаше с недоумение. Командирът се размърда и се надигна с приглушен стон, оплаквайки се, че го цепи главата.
След половин час вече бяха в състояние да продължат напред. Никой освен Артьом не помнеше нищо.
— Знаеш ли, изведнъж ме налегна някаква тежест, главата ми се замая, някак внезапно — и всичко угасна. Веднъж ми се случи същото от газ в един тунел, далеч оттук. Но ако е газ, би трябвало да действа по друг начин, на всички едновременно, а не да подбира… А ти през цялото време чуваше този твой звук? Да, странно е всичко това, няма спор… — размишляваше на глас командирът. — И това, че Никита е плакал… Василич, кого жалеше? — попита той.
— Дявол знае… Не помня. Тоест преди минута още помнех нещичко, а после някак се изпари… Знаеш ли, това е като при сънищата: когато се събудиш, помниш всичко, и картината е такава ярка пред очите ти. А като минат няколко минути и се посъвземеш — край, няма нищо. Само някакви късчета… И сега е същото. Помня, че ми беше много жал за някого… А за кого и защо — нямам представа.
— А вие искахте да останете там, в тунела. Завинаги. С тях. Съпротивлявахте се. Обещах ви, че ако поискате, ще ви пусна да се върнете обратно — каза Артьом, поглеждайки с крайчеца на окото си Никита. — Та така, пускам ви — добави той и се усмихна.
— Не, благодаря — отговори мрачно Никита и потрепери. — Нещо размислих.
— Добре, мъжаги. Стига сме дрънкали. Няма защо да висим насред тунела. Първо да стигнем до станцията, после ще обсъдим всичко. Че след това трябва и да се върнем по някакъв начин… Макар че, при такова чудо, дано даде Бог поне да попаднем където трябва. Да вървим! — подкани ги командирът. — Слушай, Артьом, ела да вървиш с мен. Ти си нещо като герой днес — добави неочаквано той.
Кирил зае мястото зад дрезината, Женя, въпреки протестите, остана на ръчките заедно с Никита Василиевич и групата потегли напред.
— Спукана тръба имало там, казваш? И от нея идваше този шум? Знаеш ли, Артьом, може всъщност всички ние да сме глухи тъпаци и да не чуваме нищо. Ти сигурно имаш някакво особено сетиво за тази гадост. Явно ти е провървяло с тази работа, момче! — заразсъждава пак командирът. — Много странно, че е идвало от тръбата. И тръбата беше празна, казваш? Дявол знае какво тече по нея сега — продължаваше той, поглеждайки боязливо преплетените като змии тръби покрай стената на тунела.
До „Рижка“ оставаше още съвсем малко. След четвърт час заблещукаха отдалеч отблясъците на огъня при заставата. Командирът забави ход и даде условния знак с фенера. Пропуснаха ги бързо през кордона, без протакане, и дрезината се дотътри до станцията.
„Рижка“ беше в по-добро състояние, отколкото „Алексеевска“. Някога отдавна на повърхността над станцията е имало голям пазар. Сред онези, които успели да дотичат до метрото и да се спасят, е имало доста търговци от този пазар. Още оттогава там живееше предприемчив народ, а и близостта на станцията до „Проспект на мира“, съответно и до Ханза, до главните търговски пътища, също бе повлияло на благополучието й. Осветлението там беше електрическо, аварийно, като на ВДНХ. Патрулите бяха облечени със стари, поизносени камуфлажни дрехи, които все пак изглеждаха по-внушително, отколкото надписаните ватенки в „Алексеевска“.
Дадоха на гостите отделна палатка. Сега не се предвиждаше скорошно връщане — не беше ясно що за нова опасност се криеше в тунела и как да се справят с нея. Администрацията на станцията и командирът на малкия отряд от ВДНХ се събраха на съвещание, а останалите се оказаха с предостатъчно свободно време. Артьом, уморен и свръхнапрегнат, веднага се строполи по корем на леглото си. Не му се спеше, но нямаше абсолютно никакви сили. Бяха обещали да организират тържествена вечеря за гостите след два-три часа и ако се съдеше по многозначителните намигвания и шушукания на домакините, можеха да се надяват на месо. Засега им оставаше да лежат и да не мислят за нищо.
Шумът зад стените на палатката се усилваше. Мястото на пира щеше да е направо на платформата, където гореше главният огън. Артьом не се стърпя и погледна навън. Няколко души чистеха пода и разпъваха брезент, недалеч върху коловоза разфасоваха заклана свиня и режеха на парчета намотка от стоманена тел, което предвещаваше шишчета. Стените тук бяха необичайни: не мраморни, както беше при ВДНХ и „Алексеевска“, а от наредени червени и бели плочки. Това съчетание сигурно е създавало много празнична атмосфера някога. Наистина сега фаянсът и мазилката бяха покрити със слой сажди и мазни петна, но все пак се бе запазила част от някогашния уют. А най-главното — на коловоза от другата страна стоеше, наполовина навлязла в тунела, истинска мотриса, но с разбити прозорци и отворени врати.