Мотрисите се срещаха далеч не във всеки участък и на всяка станция. За изминалите две десетилетия много от тях — особено тези, които бяха заседнали в тунелите и не бяха годни за живот — постепенно бяха разглобени от хората на части и колелата, стъклата и корпусите им бяха приспособени за някакви цели, различни за всяка станция. Сухия беше разказвал на Артьом, че в Ханза единият от коловозите специално е изчистен от мотрисите, за да могат товарните и пътническите дрезини да се движат безпрепятствено между станциите. Според слуховете на Червената линия бяха постъпили по същия начин. В тунела от ВДНХ до „Проспект на мира“, по който бе пристигнала групата на Артьом, не беше останал нито един вагон, но това най-вероятно бе случайно.
Местните постепенно започнаха да се събират, от палатката излезе съненият Женя, след половин час пристигна местното ръководство заедно с командира на Артьомовия отряд и първите парчета месо бяха сложени на огъня. Командирът и ръководството на станцията се усмихваха широко и се шегуваха, явно доволни от резултатите от преговорите. Донесоха бутилка с напитка от някаква местна гъба, започнаха да се вдигат тостове, всички се развеселиха. Артьом похапваше от шишчето си и облизваше стичащата се по ръката му гореща мазнина, гледайки тлеещите въглени, от които прииждаше топлина и необяснимо усещане за уют и спокойствие.
— Ти ли си този, който ги е измъкнал от капана? — обърна се към него непознатият човек, седнал от едната му страна, който го наблюдаваше внимателно през последните няколко минути.
Артьом потрепна. До момента беше напълно съсредоточен върху мислите си и върху червените главни в огъня и се бе откъснал от всичко наоколо.
— Кой ви каза това? — отговори с въпрос Артьом, вглеждайки се в непознатия. Той беше късо подстриган и небръснат; под грубото, но здраво на вид кожено яке се виждаше дебела блуза. Артьом не успя да види нищо подозрително — по външност събеседникът му изглеждаше напълно обикновен човек, каквито на „Рижка“ с лопата да ги ринеш.
— Че кой? Вашият бригадир ни разказа — кимна човекът към седналия по-надалеч и обсъждащ нещо с колегите си командир.
— Да, аз — призна си неохотно Артьом. Макар съвсем неотдавна все още да планираше да завърже няколко полезни запознанства на „Рижка“, сега, когато вече имаше отлична възможност за това, кой знае защо се почувства зле.
— Аз съм Бърбъна. А ти как се казваш? — продължаваше да се интересува човекът.
— Бърбъна? — учуди се Артьом. — Защо така? Това не беше ли някакъв крал?
— Не, момче. Имало е такъв вид алкохол. Огнена вода, разбираш ли. Разправят, че много е вдигала настроението. Та как се казваш? — поинтересува се отново мъжът.
— Артьом.
— Слушай, Артьом, а кога се връщате обратно? — попита Бърбъна, карайки Артьом да се усъмни в него още повече.
— Не знам. Сега никой не може да каже кога точно ще се върнем. Ако сте чули какво се случи с нас, трябва да разбирате това — отговори недружелюбно Артьом.
— Слушай, говори ми на ти, не съм чак толкова по-стар от теб… Накратко, защо те питам… Имам работа за теб, момче. Не за отряда ви, а точно за теб, лично. Нуждая се, такова… от помощта ти. Разбираш ли? За малко…
Артьом нищо не разбираше. Мъжът говореше заплетено и от начина, по който изговаряше думите, Артьом настръхваше. По-малко от всичко на света сега му се искаше да продължава този неразбираем разговор.
— Слушай, момче, не се стряскай — сякаш усетил съмненията му, Бърбъна се опита да ги разсее. — Няма нищо рисковано, всичко е наред… Е, почти всичко. Накратко, работата е такава: преди няколко дни група от нашите тръгна до „Сухаревска“, знаеш я, направо по линията… И не са стигнали там. Само един се върна. Нищо не помни, дотичал е на „Проспект на мира“ целият сополив, ревял е като вашия, за когото ни разказа командирът ви. Останалите не се върнаха. Може по-късно да са се добрали до „Сухаревска“… А може и да не са се добрали доникъде, защото вече трети ден, откакто на Проспекта не е идвал никой оттам и вече никой не иска да тръгва от Проспекта в тази посока. Не им се ходи нещо натам, кой знае защо. Накратко, мисля, че и нашите хора са попаднали на същата гадост като вас. Аз, щом чух какво разказва командирът ви, веднага си го помислих… Разбрах го, един вид. Нали линията е една и съща… И тръбите са същите… — В този момент Бърбъна се обърна рязко и погледна през рамо, навярно проверявайки дали някой не подслушва. — А теб тази гадост не те лови — продължи той тихо. — Разбираш ли?