И сега, без да чува вече разговора на дежурните, безполезно опитвайки се да види нещо в тъмнината, стремително сгъстяваща се на десетина крачки от огъня, Артьом започваше да разбира какво е имал предвид вторият му баща, когато му е разказвал за „чувстването на тунела“. На Артьом не му се бе налагало да ходи по-далеч от това място в съзнателната си възраст и макар да знаеше, че отвъд неясната граница, очертана от пламъка на огъня, където червената светлина се смесва с треперещите сенки, има още хора, в този миг това му изглеждаше напълно невероятно. Струваше му се, че животът свършва на десет крачки от него и напред няма нищо, само мъртва черна пустота, отговаряща на виковете с измамно приглушено ехо.
Но ако човек поседи по този начин дълго време, ако запуши уши, ако се вгледа в дълбината не така, сякаш иска да види нещо особено, а по различен начин, сякаш се опитва да разтвори погледа си в тъмнината, да се слее с тунела, да стане част от този левиатан, клетка от неговия организъм, то през ръцете му, спиращи достъпа на звуци от външния свят, заобикаляйки органите на слуха, направо в мозъка му ще започне да се излива тънка мелодия — неземното звучене на недрата, смътно, неразбираемо… Съвсем не този тревожен звънтящ звук, носещ се от разкъсаната тръба в тунела между „Алексеевска“ и „Рижка“, а нещо различно, чисто, дълбоко…
Струваше му се, че за известно време е успял да се потопи в тихата река на тази мелодия, и изведнъж не с разума си, а по-скоро със своята пробудила се интуиция, вероятно събудена от същия онзи шум от разкъсаната тръба, Артьом достигна до същността на това явление, без да разбира природата му. Потоците, изтръгващи се навън от онази тръба, както му се стори, бяха същите, както и ефирът, бавно струящ по тунелите, но в тръбата те бяха гнойни, заразени с нещо, неспокойно клокочещи, и на тези места, където издулите се от напрежение тръби се бяха спукали, тази гной се изливаше на тласъци във външния свят, носейки със себе си тъга, гадене и безумие на всички живи същества…
На Артьом изведнъж му се стори, че е на прага на разбирането на нещо много важно, сякаш през последния половин час блуждаенето му в непрогледната тъма на тунелите и в сумраците на собственото му съзнание са повдигнали завесата пред велика тайна, отделяща всички разумни същества от познанието за истинската природа на този нов свят, издълбан от предишните поколения в недрата на Земята.
Но заедно с това му стана страшно, сякаш току-що е погледнал през ключалката на някаква врата, надявайки се да види какво има зад нея, и е видял само нетърпима светлина, струяща отвътре и изгаряща окото. И ако открехне вратата, тази светлина ще бликне неудържимо и ще изпепели на място смелчагата, дръзнал да я отвори. Но точно тази светлина е Знанието.
Вихърът на всички тези мисли, усещания и преживявания се стовари върху Артьом прекалено внезапно, той бе напълно неподготвен за нещо подобно и затова се отдръпна уплашено. Не, всичко това бяха само фантазии. Не беше чул нищо, нито пък видял, това бе пак игра на въображението. Със смесени чувства на облекчение и разочарование, той, поглеждайки в себе си, виждаше как разкрилата се за миг пред него поразителна, неописуема перспектива стремително помръква, разтапя се и пред мисления му взор отново се появява обичайната мътна мараня. Той се беше изплашил от това знание, бе отстъпил и сега леко повдигнатата завеса тежко се бе спуснала обратно, може би завинаги. Ураганът в главата му утихна толкова внезапно, колкото и бе започнал, като само опустоши и изтощи разума му.
Потресен, Артьом седеше и все се опитваше да разбере къде свършваха фантазиите му и започваше реалността, ако, разбира се, тези усещания изобщо можеха да бъдат реални. Бавно-бавно душата му се изпълваше с горчивината от опасението, че е стоял на крачка от просветлението, от съвсем истинско просветление, но не се бе решил, не се бе осмелил да се отдаде на волята на течението на тунелния ефир и сега му оставаше да броди цял живот само в мрака, защото веднъж се е уплашил от светлината на истинското Знание. „Но какво е това Знание?“ — питаше се той отново и отново, опитвайки да оцени това, от което толкова бързо и страхливо се бе отказал. Потънал в мислите си, той изобщо не забеляза, че поне няколко пъти бе успял да изрече тези думи на глас.
— Знанието, момче, е светлина, а незнанието — мрак! — обясни му охотно единият от дежурните. — Нали? — намигна весело той на приятелите си.