— Само като малък. А след това — не — призна си Артьом.
— Хайде тогава, както се казва, да те въведа в нещата. Накратко — там няма никакви застави, не им и трябват. Там е панаирът, никой не живее за постоянно. Но има преход към Околовръстната, значи — към Ханза… радиалната станция, както се казва, е ничия, но там патрулират войници от Ханза, за да има ред. Затова там не трябва да се набиваш на очи, разбра ли? Че ще те пратят по дяволите и ще ти забранят достъп до станциите им, и прави каквото искаш после. Затова, когато стигнем дотам, излез на перона и си седи кротко, и не размахвай самовара си — той кимна към многострадалния автомат — насам-натам. Аз там такова… Трябва да свърша това-онова, така че ще се наложи да седиш и да ме чакаш. Когато стигнем до Проспекта, ще поговорим как да преминем през оня дяволски участък до „Сухаревска“.
Бърбъна отново замълча и Артьом бе оставен сам със себе си. Тунелът тук като че ли не беше лош, само подът бе леко сивкав и покрай релсите, в посоката, по която вървяха, течеше малко черно ручейче. След известно време встрани се чу тихо шумолене и стържещ писък, който прозвуча на Артьом като пирон, драскащ по стъкло, и го накара да потрепери от отвращение. Дребните твари засега още не се виждаха, но присъствието им вече започваше да се усеща.
— Плъхове… — изплю Артьом омразната дума и почувства как го побиват тръпки.
Те все още го навестяваха в кошмарите му, макар и спомените му от онзи страшен ден, когато загина майка му и цялата им станция, удавена от потока плъхове, вече да бяха почти изтрити от паметта му. Изтрити? Не, те просто бяха потънали надълбоко, както може да влезе в тялото игла, която те е убола и която не си извадил навреме. Както пътува из тялото пропуснато от недостатъчно изкусен хирург парче от снаряд. Първо се притаява и застива, без да причинява страдания и да напомня за себе си, но изведнъж, приведено в движение от неизвестна сила, тръгва по своя смъртоносен път през артериите и нервните възли, разпорва жизненоважни органи и обрича носителя си на непоносими страдания. Така и спомените за оня ден, за сляпата ярост и безсмислената жестокост на ненаситните твари, за преживените тогава ужаси, бяха отишли дълбоко в подсъзнанието му като стоманена игла, за да го тревожат нощем и да го удрят като електрически разряд, карайки тялото му да потрепва конвулсивно при вида на тези създания, дори само от миризмата им. За Артьом, както и за втория му баща, а може би и за останалите четирима, спасили се тогава с тях на дрезината, плъховете бяха нещо значително по-плашещо и омразно, отколкото за всички останали обитатели на метрото.
На ВДНХ почти нямаше плъхове: навсякъде бяха заложени капани и отрова и Артьом бе успял да отвикне от вида им. Но останалото метро гъмжеше от тях и точно за този факт той бе успял да забрави или може би избягваше да мисли, когато вземаше решението да тръгне на поход.
— Какво, момче, от плъховете ли се уплаши? — поинтересува се Бърбъна ехидно. — Не ги обичаш? Много си изнежен… Ще трябва да свикваш. Оттук нататък навсякъде има плъхове… Но лошо няма, даже е добре: гладен няма да останеш — добави той и намигна, а Артьом почувства как започва да му се повдига. — Но, шегата настрана — продължи Бърбъна сериозно, — по-добре се бой, когато няма плъхове. Ако някъде няма плъхове, значи има нещо толкова страшно, че дори плъхове не живеят на това място. И ако това страшно нещо не са хора — тогава трябва да се страхуваш. А ако наоколо тичат плъхове — значи мястото е нормално. Обикновено. Разбра ли?
Точно този тип беше последният човек на света, с когото Артьом би споделил страховете си, и затова той само кимна безмълвно. Плъховете тук не бяха много, те избягваха светлината на фенера и бяха почти незабележими, но един от тях все пак успя да се шмугне под краката на Артьом и ботушът му, вместо да срещне твърдата повърхност, се натъкна на нещо меко и хлъзгаво. Пронизващото врещене сряза слуха им. От изненада Артьом загуби равновесие и за малко да падне заедно със снаряжението си.
— Не се бой, хлапе, не се бой — ободри го Бърбъна. — Това е нищо. В тоя бардак има няколко участъка, в които гъмжи от тях, направо трябва да им ходиш по гърбовете. Вървиш си значи, а под краката ти приятно хрущи… — Той се засмя отвратително, доволен от ефекта от думите му.
На Артьом му се заповдига. Отново си премълча, но юмруците му сами се свиха. С какво удоволствие би ударил сега Бърбъна в ухилената физиономия!