И ако все пак изпълнява нечие поръчение… дали сега не е получил някакъв сигнал? Означаваше ли това, че изчезването на оръжейните кервани и тримата разузнавачи не е било случайност, а част от грижливо планирана операция? Но тогава каква е ролята на самия бригадир?
Полковникът рязко тръсна глава, сякаш опитвайки се да отхвърли прилепилите се и бързо набъбнали пиявици на подозренията. Как можеше да мисли такива неща за човека, който го беше спасил? При това до момента Хънтър служеше на станцията безупречно и не даваше никакви поводи за съмнение. И Денис Михайлович, след като си забрани дори наум да нарича Хънтър „шпионин“ и „диверсант“, взе решение.
— Дай по чаша чай и ще отида при момчетата — изрече пресилено бодро той и щракна с пръсти.
Истомин се откъсна от картата и уморено се усмихна. Понечи да посегне към старинния си телефон с шайба, за да повика ординареца си, но в този момент апаратът неочаквано зазвъня сам, карайки двамата да потрепнат и да се спогледат. Не бяха чували този звук от седмица — ако дежурният искаше да доложи нещо, винаги чукаше на вратата, а никой друг не можеше да звъни директно на началника на станцията.
— Истомин слуша — изрече той предпазливо.
— Владимир Иванович… Обаждат се от Тулска — побърза да каже дежурният. — Само че се чува много лошо… Изглежда, нашите… Но ето, връзката…
— Хайде свързвай ме вече, де! — изрева началникът, удряйки масата с юмрук толкова силно, че телефонът жално издрънча.
Телефонистът млъкна изплашено, после в микрофоните нещо изтрака, зашумоля и се чу безкрайно далечен, изкривен до неузнаваемост глас.
Елена се извърна към стената, криейки сълзите си. Какво още можеше да направи, за да го задържи? Защо той толкова хазартно се хваща за първата възможност да избяга от станцията, скривайки се зад тази толкова изтъркана история за заповедите на началството и наказанията за дезертьорство? Какво ли не беше дала тя от себе си, какво ли не бе направила за тези петнайсет години, за да го отучи! А него отново го теглеше към тунелите, сякаш се надяваше да намери там нещо различно от мрак, пустота и гибел. Какво не му достигаше?
Омир слушаше в главата си упреците й толкова ясно, сякаш тя в момента говореше на глас. Чувстваше се отвратително, но вече беше късно да отстъпва. Понечваше да отвори уста, за да се извини, да я стопли с някоя дума, но се задавяше, разбирайки, че всяка от тези думи само ще подклади огъня.
А над главата на Елена плачеше Москва — грижливо сложена в рамка, на стената висеше цветна снимка на Тверска под прозрачен летен дъжд, изрязана от стар гланцов алманах. Някога, отдавна, във времената на предишните му скитания из метрото, цялото имущество на Омир се свеждаше до дрехите му и до тази снимка. Другите носеха в джобовете си откъснати от мъжки списания измачкани страници с голи красавици, но според Омир те не можеха да заменят жива жена дори за няколко кратки, изпълнени със срам минути. А ето тази снимка му напомняше за нещо безкрайно важно, неизразимо прекрасно… И загубено завинаги.
Прошепвайки неловко „прости ми“, той излезе в коридора, внимателно затвори вратата след себе си и безсилно приклекна. Вратата на съседите беше отворена, на прага си играеха хилави безцветни деца — момче и момиче. Когато видяха стареца, те застинаха; натъпканото с парцали и криво-ляво зашито мече, което не бяха успели да си поделят, самотно тупна на пода.
— Чичо Коля! Разкажи ни приказка! Ти обеща да ни разкажеш, когато се върнеш! — втурнаха се те към Омир.
— Каква приказка? — Той не можеше да им откаже.
— За безглавите мутанти! — извика радостно момчето.
— Не! Аз не искам за мутантите! — навъси се момичето. — Те са страшни, страх ме е!
— А тогава каква искаш, Танюша? — въздъхна старецът.
— Тогава за фашистите! И партизаните! — вметна момчето.
— Не… На мен ми харесва за Изумрудения град… — каза Таня с щърба усмивка.
— Но аз ви я разказах едва вчера. Може би за войната между Ханза и червените?
— За Изумрудения град, за Изумрудения град! — завикаха и двамата.
— Е, добре — съгласи се старецът. — Някъде далеч по Соколническа линия, след седем пусти станции, отвъд три срутени метромоста, след хиляди, хиляди траверси, лежи вълшебен подземен град. Този град е омагьосан и в него не могат да влизат обикновените хора. В него живеят вълшебници и само те умеят да излизат от градските порти и да се връщат обратно. А на повърхността на земята над тях се издига огромен могъщ замък с кули, в които по-рано са живеели тези мъдри вълшебници. Този замък се нарича…