— Вирситетът! — възкликна момчето и погледна тържествуващо сестра си.
— Университетът — потвърди Омир. — Когато станала голямата война и на земята започнали да падат ядрени ракети, вълшебниците слезли в своя град и омагьосали входа, за да не попаднат при тях злите хора, които започнали войната. И те живеят… — той се задави и млъкна.
Елена стоеше, облегната на касата на вратата, и го слушаше. Омир не беше забелязал кога е излязла в коридора.
— Ще ти подредя раницата — изрече хрипкаво тя.
Старецът се приближи до Елена и я хвана за ръката. Тя го прегърна — неловко и свенливо заради чуждите деца — и попита:
— Скоро ли ще се върнеш? Всичко ли ще бъде наред с теб?
И Омир, за хиляден път през дългия си живот смаян от безграничната женска любов към обещанията — независимо дали възможни за изпълнение, или не, — каза:
— Всичко ще бъде наред.
— Вие вече сте толкова старички, а се целувате като младоженец и младоженка! — направи гримаса на неприязън момиченцето.
— А тате казва, че това не е истина, че няма никакъв Изумруден град! — съобщи заядливо момченцето.
— Може и да няма — сви рамене Омир. — Та нали това е приказка. А как ще изкараме тук без приказки?
Наистина се чуваше страшно лошо. Гласът едва пробиваше фона от пращене и шум. Той се стори смътно познат на Истомин — май беше на един от тримата разузнавачи, изпратени към „Серпуховска“.
— На „Тулска“… Не можем… „Тулска“… — опитваше се да обясни нещо той.
— Разбрах ви, вие сте на „Тулска“ — извика в слушалката Истомин. — Какво се е случило? Защо не се връщате?
— „Тулска“! Тук… Не бива… Главното е, че не бива… — Краят на фразата се изгуби в проклетите смущения.
— Какво не бива? Повторете, какво не бива?!
— Не бива да се щурмува! В никакъв случай не щурмувайте! — неочаквано ясно изрече гласът в слушалката.
— Защо? Какво става при вас, по дяволите? Какво се е случило?! — изкрещя началникът.
Но гласът вече не се чуваше; като плътна вълна придойде някакво бучене, а после слушалката замлъкна. Но Истомин не искаше да повярва в това и все не я пускаше.
— Какво става?!
Глава трета
След живота
Омир си рече, че ще запомни за цял живот погледа на патрулния, който се прощаваше с тях на последния северен мост. По този начин се гледа тялото на паднал герой, когато почетният караул със залп му отдава последна почест: с възхищение и тъга. Сбогувайки се завинаги.
Такива погледи не са предназначени за живите. Омир се почувства така, сякаш се е изкатерил по гърчеща се въжена стълбичка до кабината на малък, неспособен да се приземява самолет, превърнат от коварните японски конструктори в адска машина. Соленият вятър шляпа лъчистото имперско знаме, по пистата се суетят механици, бучат съживените мотори, а дебел генерал, в чийто мазен поглед искри самурайска завист, притиска пръсти към козирката си…
— Нещо много си на кеф, а? — навъсено се обърна към замечтания старец Ахмед.
За разлика от Омир той не се стремеше да разузнае пръв какво става на „Серпуховска“. На перона беше останала мълчаливата му жена, хванала с лявата си ръка по-голямото дете, а с дясната предпазливо притиснала към гърдите си мяукащ вързоп.
— Това е като да се изправиш в цял ръст и да предприемеш психическа атака, с гърди срещу картечниците. Един такъв отчаян порив. Очаква ни смъртоносен огън… — опита се да обясни Омир.
— Тези твои атаки неслучайно са ги нарекли така — промърмори Ахмед, поглеждайки назад, към малкото светло петънце в дъното на тунела. — Точно заради такива психари като тебе. Нормален човек няма да тръгне доброволно срещу картечница. Такива подвизи на никого не са притрябвали.
— Разбираш ли каква е работата… — отговори старецът след кратка пауза. — Когато усетиш, че времето ти наближава, се замисляш: успях ли да направя нещо? Ще ме запомнят ли?
— Относно теб — не съм сигурен. А аз имам деца. Те със сигурност няма да ме забравят… Или поне по-големият — добави тежко Ахмед след моментно забавяне.
Засегнатият Омир искаше да отговори язвително, но последните думи на Ахмед го накараха да забрави за войнственото си настроение. Наистина — лесно му беше на него, старият, бездетният, да рискува кожата си, а на младежа до него му предстоеше прекалено дълъг живот, за да мечтае за безсмъртие.