Кочината се намираше в глухия тунел. Стигнаха до края на станцията, като се поздравяваха с всички. Гледаха го като привидение. А Аня — като герой.
— Там е той, твоят! Реже прасета! — махна към далечния край на свинарника Айгул.
Дъхът им спря.
Тръгнаха покрай протегнатите между прътовете мокри розови петачета. Покрай коритата се блъскаха дребосъци. Ревяха шопари. Грухтяха огромни майки, напъплени от десетки пищящи прасенца.
Сухия, с гумени високи ботуши, ходеше в свинарника между едногодишните шопарчета. До него стоеше бригадирът на свинарника, Пьотър Илич, и поясняваше:
— Този не го взимай, Алексанлексеич. Този е боледувал, ще бъде горчив. Ето онзи, пъргавия, те съветвам. Прошка. Ела тук, Прошка. Ти да беше казал по-рано, Алексанлексеич. Те не трябва да се хранят едно денонощие.
— Е... И за мен беше неочаквано... — говореше Сухия, без да вижда Артьом. — Върна се синът ми. А аз все се боях, че край. Отникъде пито дума. А той е жив. И е с жена си. Помирили са се, изглежда. Радост. Добре, давай твоя Прошка.
— Прошка... Прощенка. Ела тук. Как сега ще го излъжеш този хулиган? Ако беше погладувал малко, сам щеше да дойде за храна. А сега... Не, не го дърпай. Свинята не обича насилието. Дай, има начин.
Артьом застана, без да се приближава. Гледаше Сухия. На очите му лютеше. От смрадта?
Сухия отстъпи, остави на специалиста. Бригадирът свали от куката празна тенекиена кофа и я надяна на главата на Прошка. Прасето първо се вцепени, загрухтя въпросително, после започна да отстъпва назад. Тогава Пьотър Илич го хвана за опашката и побутвайки го, започна да го насочва отзад напред към изхода от свинарника.
— Дръж другите, най-важното.
— А, никой не напира.
Прошка, гледайки в кофата, стана послушен. Управлявайки го през опашката, го изкараха от свинарника за нула време. Свалиха кофата. Пьотър Илич почеса прасето зад ушите, а после ловко пъхна в неговата отворила се от удоволствие уста свитото в примка въже, изтегли го назад към зъбите и го завърза отгоре на дългата зурла. Привърза въжето към стълба, служещ за опора на оградата на свинарника. Артьом не гледаше това: беше го виждал сто пъти и сам го беше правил. Гледаше към Сухия.
Той най-накрая се обърна.
— О! Събудихте се!
Дойде, прегърнаха се.
— Анечка. Добре дошла.
— Ти как си, чичо Саш?
— Справяме се лека-полека — усмихна се Сухия. — Домъчня ми,
— Здрасти, пътешественик! — протегна му лявата си ръка Пьотър Илич; в дясната му ръка вече беше дългият тесен нож за колене, приличащ повече на наточен бръснач. — Така, Санлексеич, подръж го за минутка.
— Исках да те зарадвам с пресничко — усмихна се Сухия. — Развали ми изненадата.
Прошка опъна въжето колкото можа, но то беше късо. Задните крака се отдалечиха от стълба колкото можаха, но зурлата, захваната от въжето, така или иначе нямаше къде да се дене от него. Ала Прошка не врещеше, не очакваше смъртта. А освен това Сухия го погали и шопарчето притихна, замисли се.
Пьотър Илич приклекна до него, почеса го отстрани, пръстите се заслушаха в пулса му. Намери през кожата и ребрата сърцето. Нагласи с лявата ръка на нужното място ножа, без още дори да одрасква кожата. Другите свине протегнаха с любопитство петачетата си по-наблизо, за да видят какво става.
— Е, прощавай.
Замахна с дясната длан и удари дръжката. Ножът хлътна като гвоздей. Прошка потрепна, но устоя. Още нищо не беше успял да разбере. Пьотър Илич измъкна острието от раната и грижливо затисна дупката с парцал.
— Това е.
Прошка постоя още малко, после го понесе. Задните му крака се подкосиха, той седна на задника си, но веднага се изправи. И отново падна. Заквича, осъзнавайки предателството. Опита се да стане, но вече не можеше.
Някои от свинете го гледаха безучастно с копчетата на очите си, някои продължаваха да ядат от коритото. Кой знае защо тревогата на Прошка не се предаде на никой от тях. Той се търколи настрани, започна да рита с крака. Поквича. Изсипа куп кафяви топчета. Затихна. Всичко това не засягаше останалите. Те, изглежда, изобщо не бяха забелязали настъпилата съвсем наблизо смърт.
— Готовичко! — каза Пьотър Илич. — Аз ще го разфасовам и ще го доставя в кухнята. Какво да им кажа? Да го изпекат? Да задушат ролцето?
— Печено или задушено, Тьом? — попита Сухия. — След като така или иначе не се получи изненада.
— По-добре печено.
Сухия кимна.
— Ти как си?
— Как? Не знам даже с какво да започна.
— Да вървим. Какво стоим тук. Къде пропадна?
— Къде? — Артьом погледна Аня. — Бях в Полиса. Тук никой не е идвал от Полиса? От Мелник? Или изобщо чужди? Някой питал ли е за мен?