— Виждаш ли? — Артьом се усмихна накриво на Аня. — А ти се тревожеше за гъбите. Оказва се, че може и без тях. А без проклетия фураж, оказва се, не може.
— Ти недей да съдиш. Аз съм началник — станция, Артьом — поклати глава Сухия. — Двеста души ме гледат в устата. Аз трябва да ги храня.
— Дай поне самият аз да им го кажа! Те така или иначе ще узнаят!
— Мислиш ли, че си струва? — въздъхна Сухия. — Да го научат от теб?
— Струва си!
Договориха се: хората да се съберат след вечеря, когато свършва смяната във фермите. А дотогава Артьом да мълчи. И той мълчеше, като се върна към стария си живот на ВДНХ. Велосипедите. Патрулирането в тунела. Палатката. Животът му беше умалял и повече не му ставаше.
След него постоянно се мъкнеше като опашка изгубения Иля Степанович. Договориха се със Сухия да го остави на станцията. И Артьом му показваше как са устроени нещата тук.
Макар и учителят да беше невзрачен, той веднага се хареса на Дашка Шубата. Напоиха го с чай — от последните гъби. Разпитаха го за биографията му. Той си мълчеше, а Артом не го издаваше.
Затова пък слушаше добре. И докато му разказваше за станцията, Артьом — ту тук, ту там — вмяташе и за себе си. Получаваше се от само себе си. Бродеха между палатките и му идваше отвътре. Ето тук, значи, живееше Женка. Приятел от детството. Заедно с него отворихме вратата на Ботаническата градина. Той после умря: някой от патрула откачи, когато черните идваха на ВДНХ, и го уби. А тук за пръв път видях Хънтър и веднага ме срази. Ходехме си из пустата нощна зала и той взе съдбата ми в ръцете си и за миг я завърза във възел като арматурно желязо. И така нататък. За черните. Сега вече беше смешно да премълчава за тях. Трагедията на живота му, след нея не беше останало нищо. Иля Степанович леко кимаше, сякаш това го вълнуваше. А за какво там си мислеше — кой знае.
Така изтърпя до вечерта.
Такава царска вечеря, естествено, беше предназначена не само за своите. Повикаха желаещи. Сложиха масите в „клуба“, на възвишението, където започваше отсеченият коридор, над коловозите — към новия изход.
Дневните смени свършиха, хората дойдоха от душовете, чисти и колкото могат по-спретнати.
С мезетата беше зле, но Прошка всичко компенсира. Бяха го приготвили чудесно. Поднасяха печено, главата отделно. Главата мижеше, ушите бяха станали пергаментени от мазнина. Месото беше нежно, тук-там леко изпъстрено със сланина: навреме го бяха колнали. Разтапяше се в устата. Наливаха гъбен хмел още от старите запаси. Хората вдигаха тостове все по- искрено.
— Добре дошъл!
— За твое здраве, Артьом!
— Анечка! И за теб!
— И да си имате дечица най-после!
— И да не го сметнете за подмазване, за родителите! Тоест за теб, Сансеич!
Надигна се сред останалите и разгорещилият се Пьотър Илич с венеца от рижи коси около малиновата му плешивина.
— И в такъв случай и за нашата ВДНХ, островче на мир и стабилност в бушуващия океан на метрото! Благодарение на старанията сами знаете на кого!
Артьом си мислеше, че в гърлото му няма да влезе и хапка, но така се беше нагладувал за последния ден, че излапа две порции. Хубаво беше шопарчето. Настина. Макар че не можеше да не си спомня, че сутринта все още грухтеше. Но те всички са грухтели някога, какво сега, да не ги ядат ли?
Само да пие, не му се получаваше. А Сухия не пропускаше. Всеки се готвеше за разговора с хората по свой начин.
— Все исках да го обсъдя с теб, чаках да се появиш. Ти, разбира се, си свободен да общуваш с хората. Аз от своето не се отказвам. Но просто за да разбереш, че не е задължително това, знаеш, гъби, свине... Можеш да се занимаваш и с друго. Разузнаване например...
— Благодаря, чичо Саш.
Прокрадна се малкият Кирюха, кашлюкайки. „У!“ — подплаши той Артьом, настани се на коленете му. Беше избягал от майка си: беше му дошло времето за сън. После и тя, Наталия, сама се появи. Накара се на сина си, но се съгласи да поостане — имаше още от шопара.
— Ааан! Дай парченце!
— Ела при нас. Ще ти дам повече, защото трябва да пораснеш.
Дадоха на Кирюха отделна чиния, той седна между Артьом и Аня, започна да дъвче с всичка сила месото.
Преди третото допълнително при началник-станцията дойде патрулният, грузинецът Убивала, и нещо му прошепна. Сухия изтри омазнените си устни и без да поглежда към Артьом, стана иззад масата. Артьом го проследи през рамо — викаха го в южния тунел. Този, който водеше към Алексеевска и по- нататък в метрото. Какво ставаше там?
Не се виждаше. Отиде зад колоните, на коловоза.
Не се върна десет минути.
— Ти намери ли Полярни зори? — промуча Кирюха.