Сухия не одобряваше пушенето на Артьом. Но сега не взе да мърмори. Извади от табакерата свита цигара, подаде му я. Аня също се почерпи. Отидоха по-надалеч от жилищата. Задимиха сладко.
— Намерих оцелели — каза Артьом простичко. — Други оцелели.
— Ти? Къде? — Сухия погледна под око Аня.
Артьом отвори устни, за да продължи, и изведнъж се замисли. ВДНХ е независима станция. И Сухия е нейният началник. Но има ли тук независими?
— Той казва истината — потвърди Аня.
— Ти не знаеш ли?
— Аз? Не знам — изрече внимателно Сухия, за да не обеди отслабналия още повече и обръснат Артьом.
— Средно звено — определи Артьом. — Добре.
— Какво?
— Чичо Саш. Всичко е дълго за разказване. Нека карам по същество. Ние не сме единствените оцелели. Целият свят е оцелял. Разни градове в Русия. Западът.
— Това също е истина — потвърди Аня.
— Западът? А войната? — намръщи се Сухия. — Тя какво, продължава ли? А ефирът защо е пуст? Защо никой тук не е видял тези оцелели?
— Заглушават ефира. Като в съветско време — опита се да обясни Артьом. — Защото войната уж продължава.
Това Сухия го разбра.
— Познато.
Артьом присви очи недоверчиво.
— Познато?
— Преминавали сме през това. А кой? Червените?
— Ти познаваш ли Бессолов? — попита Артьом.
— Бессолов? — повтори Сухия. — Това този от Ханза?
— Няма никаква Ханза, чичо Саш. И Червена линия няма.
И съвсем скоро няма да има. Скоро ще обединят всичко, за да се противопоставят заедно на общия враг. За не излезем никога никъде от метрото. Такъв е сценарият.
Сухият като че ли повярва, но уточни за всеки случай с Аня:
— Това знае ли го още някой? Че в другите градове са оцелели?
— Вчера в Полиса го обявиха на всеослушание — отговори тя. — Истина е, Александър Алексеевич.
— Целият свят е оцелял? И как живеят? По-добре от нас?
— Не знам. Не казват — обясни Артьом. — Ако беше по- лошо, със сигурност щяха да кажат.
Сухия запали от едната си цигара, твърде бързо отишла, друга.
— Мамка му!
Погледа малко в червената лампа.
— Ти на този Бессолов длъжен ли си му нещо? — попита Артьом.
— Не. Откъде накъде? Аз съм го виждал само веднъж, в Ханза.
— Това е добре. Чичо Саш... Трябва да затворим станцията. Да я затворим, за да не дойде никой при нас оттам. И да подготвим хората. Трябва да им разкажеш всичко. Те ще ти повярват.
— За какво да ги подготвим?
— Те трябва да се изведат оттук. Да се изведат от метрото. Докато това все още е възможно. Поне нашите.
— Къде да се изведат.
— Горе.
— Къде именно? На станцията има двеста души. Жени, деца. Къде искаш да ги отведеш?
— Ще изпратим разузнавачи. Ще намерим място, където фонът е нисък. Бяха дошли хора от Муром. Там си живеят право на повърхността.
Сухия запали трета цигара.
— Защо?
— Какво защо?
— Защо ни е да ходим в Муром? За какво ни е да извеждаме всички тези хора от метрото и да ходим някъде? Те живеят тук, Артьом. Тук е домът им. Те няма да тръгнат след теб.
— Затова, защото са се родили горе! На въздух! Под небето! На свобода!
Александър Алексеевич кимна на Артьом: без подигравка, със съчувствие, като детски лекар.
— Те вече не помнят това, Тьомочка. Те се свикнали тук.
— Но те тук са като морлоци! Като къртици!
— Затова пък животът им е в коловози. Затова пък всичко им е ясно. Те няма да поискат да променят нищо.
— Да, те като седнат край огъня, само това и знаят, да си спомнят миналото — при кого как е било, кой как е живял!
— Това, за което тъгуват, ти няма да им го върнеш. А те не искат да се върнат в него, а да си спомнят. Ти още си млад, някога по-нататък ще го разбереш.
— Не разбирам!
— Ами това е.
— Просто те моля: затвори станцията. Ако не искаш да им кажеш — аз ще им кажа. Иначе и тук ще се промъкне тази зараза... Ще им промият мозъците като навсякъде... Вече видях какво е...
— Не мога да закрия станцията, Артьом, Ние имаме търговия с Ханза. От тях получаваме фураж за свинете. И трябва да караме торта на Рижска.
— Какъв фураж? А гъбите!
— С гъбите нещата са зле. Почти цялата реколта загина.
— Виждаш ли? — Артьом се усмихна накриво на Аня. — А ти се тревожеше за гъбите. Оказва се, че може и без тях. А без проклетия фураж, оказва се, не може.
— Ти недей да съдиш. Аз съм началник — станция, Артьом — поклати глава Сухия. — Двеста души ме гледат в устата. Аз трябва да ги храня.
— Дай поне самият аз да им го кажа! Те така или иначе ще узнаят!
— Мислиш ли, че си струва? — въздъхна Сухия. — Да го научат от теб?
— Струва си!
*
* *
Договориха се: хората да се съберат след вечеря, когато свършва смяната във фермите. А дотогава Артьом да мълчи. И той мълчеше, като се върна към стария си живот на ВДНХ. Велосипедите. Патрулирането в тунела. Палатката. Животът му беше умалял и повече не му ставаше.