— Какво става? — попита Аня.
— Ама кажи ѝ, че това е истина!
— Така! Ти сега отиваш с мен да спиш!
Сухия се върна на трапезата. Седна при Артьом, усмихна се така, сякаш устните му се бяха напукали и го болеше да ги разтяга.
Кирил от обида към майка си човъркаше с вилицата замижалото око на Прошка. Дашка сипваше на Иля Степанович от тлъстия джолан. Артьом хвана Сухия за лакътя.
— Какво има там, чичо Саш?
— За теб бяха дошли. Но ние, естествено, ги върнахме.
— От Ордена? От Мелник?
Аня държеше ножа в ръката си така, сякаш смяташе да удари с него. Артьом сложи пръсти върху джоба си. Наганът беше там, на мястото си.
— Не. От Ханза.
— Много ли са? Спецчасти ли са пратили?
— Двама души. Цивилни.
— Само двама? И какво? Какво казват?
— Казват, че ни дават време за размисъл до утре. Разбират, че си ми син, и така нататък. — Сухия гледаше в чинията. — Че не искат да стигат до крайности.
Артьом не взе да спори относно сина.
— И утре какво?
— Ще направят пълна блокада на станцията. Повече нищо няма да купуват от нас и нищо няма да ни продават. Фураж и така нататък. Плюс забрана за придвижване. Казват, че с Алексеевска вече са се договорили.
Стана Андрей, старшият на разузнавачите. Вдигна чашата си.
— Тост! Ние с татко ти вече обсъдихме това, Артьомка. С мен, другари, се случи извънредно произшествие. Влюбих се. И моята любов живее на станция Краснопресненска. Разбрах: време е. На трийсет и осем съм. Така че напускам родната и любима станция ВДНХ и се премествам в Ханза. Накратко: защо го казвам? За това, че всеки от нас, Артьом, е намерил своето място. А моето място сега е свободно — за теб!
Артьом кимна, стана, чукна се, седна. Прощепна на Сухия:
— А ние колко ще издържим?
— Не знам. Гъбите — виждаш... За свинете не стигат. А ние трябва да ги храним с нещо. Целият им фураж идва от Ханза...
— И откога изобщо Ханза търгува с фураж? Откъде имат? Тях какво, не ги ли е засегнала болестта по гъбите?
— Техният фураж е комбиниран, не е от гъби, смесено е нещо там. Но прасетата го ядат, не си въртят зурлите, добре наддават на тегло.
— А свинарите какво, не се ли интересуват изобщо с какво там ги хранят? Откъде го вземат? Може би ние сами ще успеем да си го...
— Не знам. Ние и не питаме. Като че ли Ханза ги взима от червените. Според слуховете. Опитахме — прасетата го ядат и какво ще се заяждаме ние...
— А у червените откъде? Та червените...
— Пьотър Илич! Откъде карат фуража, не помниш ли?
— От Комсомолска според мен. Помня, че така говореха до мен. Пресен. Макар че не беше чак толкова пресен последните пъти.
— От Комсомолска?! От червените?!
— От Ханза...
— Каква разлика.
— А какво не е наред с тях?
— Не задаваш излишни въпроси, а? Блокада, бля?
— Аз трябва да храня хората, Артьом. Двеста души. Има — и хубаво. Когато станеш началник на станция, ще разбереш...
Артьом се изправи.
— Може ли?
— О, виновникът за тържеството! Давай тост, Артьом!
И той се изпъна в стойка мирно, сякаш наистина възнамеряваше да им каже тост. Само че пръстите стискаха въздуха вместо чаша.
— Там за мен са дошли хора. Уж от Ханза. Искат да ме вземат и да ме отведат, за да не успея да ви разкажа всичко това. Разправят, че ако не ме предадете, ще има блокада.
Хората около масата зашъткаха; песента, която вече бяха подкарали — за подмосковските вечери — замря. Някой тихичко продължаваше да дъвче.
— Москва не е единственият град, където хората са оцелели. Вчера на Полиса обявиха пред всички, че има и други. Скоро ще ви го съобщят и на вас. Смятайте, че аз съм пръв. Целият свят е жив! Питер, Екатеринбург, Владивосток, Америка. А не сме ги чували, защото са заглушавали радиото.
Беше настанала гробна тишина. Хората слушаха, вцепенени.
— Ние не бива да живеем повече тук. Можем да си съберем нещата и да си отидем. Във всеки момент. Сега. Когато си поискаме. В Муром, на триста километра от Москва, фонът вече е нормален. Хората живеят на повърхността. Москва е тази, която е мъртва, заразена, защото над нея са сваляли бойни глави. Не бива да сме тук. Аз ви предлагам, аз ви моля: нека да си отидем.
— Защо? — попитаха го.
— Да се мъчим триста километра — и там какво?
— Какво го слушате, той още от идването — пак с тази тема!
— Защо? Защото мястото на човека не е под земята. Защото вие живеете в тунелите, вас ви държат в тунелите! Като червеи! Вие поне помните ли го това? Тези идиотски войни, воюваме сами със себе си... Ние тук нямаме утрешен ден. Това е гробище, метрото. Ние тук никога няма да станем никакви. Тук няма да бъдем хора. Няма да направим нищо ново. Няма да израснем. Тук боледуваме. Израждаме се. Няма въздух. Тук няма място. Тук е тясно.