И продължиха нататък по тръбата.
Жужащото фенерче се трудеше колкото можеше — но светлото му петънце достигаше само на десетина крачки, а по-нататък тъмнината вече го разяждаше. От тавана капеше, стените блестяха влажно, нещо ръмжеше утробно и падащите отгоре върху главата капки човъркаха кожата, сякаш това не беше вода, а стомашен сок.
В стените се появяваха някакви врати, а понякога черните отвори на странични проходи — повечето преградени и заварени с арматурни решетки.
Върху дъгоцветните пътнически карти, то се знае, не беше обозначена и една трета от цялото метро, истинското. Защо да се смущават хората? Пренасяш се от една станция на друга, забил нос в телефона си, прескачаш с час напред — готово, пристигнал си. И не си успял да се замислиш на какви дълбочини си бил. И да се поинтересуваш — а какво има там, зад стените на станцията, накъде водят преградените с решетки отвърстия в тунелите? И добре че не си успял. Гледай си в телефона, мисли си за твоите важни неща и не си пъхай носа, дето не ти е работа.
Крачеха с особена тунелна крачка — по-широка, куца — така, че да попадат точно на траверсите. Трябва да извървиш много път, за да приучиш краката си към такова нещо. Тези, които живеят на станциите, не умеят по този начин, бъркат ритъма, спъват се.
— Е, а ти какво, дядо... сам ли си?
— Сам съм.
Цялата светлина отиваше напред и не можеше да се разбере какво е изписано върху лицето на стареца. Навярно нищо — брада и бръчки.
Прекрачиха още петдесетина траверси. Раницата с припасите започна да се пълни с тежест, да напомня за себе си. Слепоочията се навлажниха, гърбът плувна в пот.
— Имах жена. На Севастополска.
— Ти да не живееш чак на Севастополска?
— По-рано — да.
— Тръгна ли си? — Кой знае защо, на Артьом това му се стори най-вероятно. — Жена ти?
— Аз си тръгнах. За да пиша книга. Мислех, че книгата е по- важна. Исках да оставя нещо след себе си. А жената така или иначе няма къде да се дене. Разбираш ли?
— Оставил си жена си, за да пишеш книга? — попита Артьом. — Как така? И тя... пусна ли те?
— Аз избягах. Върнах се — а нея вече я няма.
— Тръгнала си беше?
— Беше умряла.
Артьом прехвърли куфара с противохимичната защита от лявата си ръка в дясната.
— Не знам.
— А?
— Не знам дали разбирам, или не.
— Разбираш, разбираш — уморено, но уверено изрече старецът.
На Артьом изведнъж му стана страшно. Страшно — да не извърши нещо необратимо.
Продължиха да броят траверсите мълчаливо. Слушаха ръмжащото ехо и далечните стонове — метрото смилаше някого.
*
* *
Отзад не очакваха опасност; отпред — вглеждаха се, опитвайки се да засекат в тунела, в кладенеца с чернота онова леко вълнение по повърхността, подир което с плясък ще изскочи отгоре нещо зловещо, безименно. А назад не гледаха.
Напразно.
Скръц-скръц. Скръц-скръц.
Тихичко се прокрадваше в ушите им, постепенно.
И стана забележимо едва тогава, когато вече беше късно да се обръщат и да вдигат дула.
— Ей!
Ако сега искаха да вкарат олово в гърба им и да ги повалят по лице върху гнилите траверси, сигурно щяха да успеят. Поуката: в тръбата не бива да мислиш за свои си неща, може да се отнесеш. Забравяш, Артьом.
— Стой! Кой е там?!
Раницата и куфарът увиснаха върху ръцете му; пречеха да се прицели.
От тъмнината се изтърколи дрезина.
— Ей, ей. Свой.
Това беше онзи караулният, котангенсът. Сам на дрезината, j безстрашен човек. Напуснал поста си и тръгнал наникъде. Тревата го беше юрнала.
За какъв дявол му е нужно това?
— Момчета. Ето какво си помислих. Може пък да ви закарам? До следващата.
И той се усмихна на двамата с най-хубавата си усмивка. Нащърбена и напукана.
Гърбът, разбира се, умоляваше да се возят, вместо да се мъкнат пеша.
Артьом изучи благодетеля: ватенка, плешивини, торби под очите, но през процепа на зениците приижда светлина като от ключалка.
— Защо?
— Обиждаш ме. Ти нали си син на Сухия? Началникът на станцията. Аз просто така. За мир в целия свят.
Артьом тръсна глава; раницата подскочи и го оседла още по-ловко.
— Благодаря — реши се Артьом.
— А така! — зарадва се караулният и размаха ръце, сякаш за да разпръсне натрупаната от години димене мъгла. — Та ти си голямо момче, сам трябва да разбираш тънкостите! Тук не може да се мине без шублер!
Той не млъкна до самата Рижска.
*
* *
— Докарахте ли ни лайна?
Пръв — преди патрулните — ги посрещна остриган скулест мъжага със свити уши. Очите му бяха леко скосени, а цветът им беше циментов като небето. Кожухът му не се закопчаваше, а през разтворената риза, измежду къдрици и сини рисунки, от кръста гледаше спокойно доста едър Исус.