Рижска беше направена от два щастливи цвята, червено и жълто, но за да се открие това, беше необходимо да се изстърже с нокти слоят мазнина от плочките, с които беше облицована станцията. Един от тунелите беше преграден със заспала мотриса, преправена на общежитие. А през втория се осъществяваше целият местен живот.
— А бара ни знаете ли го? Току-що го откриха. Бирата е първокласна. Карат я наистина също от...
— Няма нужда.
— Но момчета, все с нещо ще ви се наложи да се развличате тук. Проспектът е затворен. Карантина. Има заграждение през релсите, хора с автомати и кучета. Какво, не сте ли в течение?
Артьом сви рамене.
— И какво, никакъв начин ли няма? Сигурно ще можем да се договорим?
Льоха изхъмка.
— Ходи, договаряй се. При тях, в Ханза, сега има кампания. Борят се с корупцията. Като нищо ще те приберат. Тези, които хванат, после ще ги оправдаят. Нали са си свои. Но все някого трябва да арестуват.
— А заради какво са затворили границата?
— Някаква гъбена болест. Един вид гнилоч. Или лети през въздуха, или хората я пренасят. Така че засега никого не пускат.
— Просто ме преследват — каза си под носа Артьом. — Не ме пускат.
— А? — смръщи чело Льоха.
— Тия гъби бих ги изравнил със земята — изрече Артьом отчетливо.
— Разбирам — съгласи се Льоха. — Унил бизнес.
Край тях преминаха няколко мъже, дрънчащи с тенекиени кофи. Льоха понечи да хукне след тях, но се спря. Навярно реши, че с упоритите туристи ще му е по-интересно.
— Вашият бизнес да не е по-весел? — отбеляза Омир.
— Напразно ти така, дядка — намръщи се онзи. — Не всеки може да бъде брокер. Тук е нужен талант.
— Брокер?
— Ами да. Като мен. Като тези момчета. Брокер. А как се нарича според теб това?
Омир не можеше дори да предположи. Той беше зает — стараеше се да не се усмихне. Но краищата на устните му все пак се помръднаха нагоре колкото и да ги сдържаше.
И изведнъж — забеляза Артьом — той се промени. Лицето му стана студено и изплашено като на мъртвец. Гледаше покрай брокера — някъде встрани.
— Напразно ти така — продължаваше да говори на оглушалия старец Льоха. — Лайното, между другото, е кръвта на икономиката. Гъбите от какво растат? Севастополските домати с какво ги наторяват? Така че — напразно.
А Омир му кимна насред изречението, на някаква случайна дума, и полека-лека започна да се отдалечава странично от него. И от Артьом. Артьом проследи посоката на погледа му; видя, но не разбра.
На няколко крачки от тях с гръб стоеше слаба девойка с бели коси. Целуваше се с пълен и доста солиден брокер; онзи, докато се целуваше, сам незабележимо отместваше с крак встрани кофата си, за не пречи на очарованието. Точно към нея се насочи неуверено Омир.
— И какво, мислиш ли, че печелим много от това? — Изгубил стареца, Льоха се прехвърли на Артьом.
Омир се приближи към двойката и мъчително започна да избира ъгъл, под който да погледне целуващите се в лицето. Познал ли беше някого? Но не смееше да се намеси, да ги изтръгне от целувката.
— Ти к’во? — усети го с гънките на тила си пълният. — Какво искаш, старче?
Лицето на девойката, откъсната от целувката, беше разгорещено и смачкано като смукало на пиявица, която са свалили от ръката. Това не беше търсеното от Омир лице, осъзна Артьом.
— Разкарай се — каза пиявицата.
И Омир, посърнал, но още неуспял да се успокои, се върна отново при Артьом и Льоха.
— Обърках се — обясни той.
Артьом реши да не пита нищо — като отвъртиш крана със старческите откровения, току-виж му се скъса резбата.
— Разбира се, че не би могла... С такъв за нищо на света... Стар глупак... — каза тогава Омир сам на себе си.
— А да не би да работите на загуба? — попита Артьом Льоха.
— Загуба, не загуба... Ханза от всяка доставка взима половината във формата на мита. А сега изобщо... С тази карантина...
Ханза се наричаше съюзът от станции на Околовръстната линия. Транзитът от всякакви стоки от всички краища на метрото минаваше през пазарите на Ханза и през нейните митници. Мнозина пътуващи търговци, вместо да се промъкват през цялото метро, рискувайки главата си, предпочитаха да докарат стоката си до най-близкия пазар на пресечката на Околовръстната с радиалните разклонения и да предадат всичко на местните търговски дейци. И печалбата беше по-спокойно да се остави тук, в някоя от банките на Ханза, за да не ти отрежат главата заради нея в тъмните тунели зли хора, надушили удачната сделка. Тези, които упорстваха и мъкнеха през Ханза стоките си сами, така или иначе биваха облагани с такси. И както и да живееха останалите станции, Ханза забогатяваше. В цялото метро никой нямаше право да ѝ се меси. И това правеше гражданите ѝ горди и щастливи; а всички останали мечтаеха да получат нейно гражданство.