От средата на платформата се виждаше отдалечаващата се в тунела редица от товарни дрезини, които не ги пускаха на Рижска; брокерите затова и бяха брокери, за да се надпреварват да купят стоката в северния тунел и да я продадат в южния. По-нататък с нея вече се хранеха други хора.
— Цялата търговия спря — оплака се Льоха. — Задушават предприемача, гниди. Шибани монополисти. Човек си се занимава честно с работата си, но не! Само че кой им е дал право да се гушат на наш гръб? Аз ще се превивам от работа, а на тях ще им растат търбусите? Та това е гнет, мамка му! Ако ни бяха дали да търгуваме свободно, цялото метро щеше да процъфтява!
На Артьом изведнъж му стана приятно въпреки миризмата. Прииска му се да поддържа този смешен разговор.
— В Ханза и така всичко си е нормално — каза той, спомняйки си. — Имаше един случай, наложи ми се да работя на Павелецка. На Околовръстната. Да разгребвам клозетите. Осъдиха ме на година работа. След една седмица избягах.
— Смятай, че си минал през посвещаването — кимна Льоха.
— Те цялата тази стока — в ямите и шахтите. Не благоволяваха да търгуват.
Льоха се усмихна тъжно.
— Богато си живеят.
Извади табакера с нарязани хартийки, кесия с тютюн. Предложи им. Омир отказа, Артьом си взе. Обърна се към клатещата се под тавана крушка и се вторачи в буквите на хартийката, преди да ги свие в самоделна цигара. Жълта книжна страница, буквите бяха отпечатани старателно; откъсната беше ръчно, и то от онзи край, който е нужен, за да се свие цигара, а не за да можеш да прочетеш с разбиране — дявол знае какво:
И младата сила на тежестта:
Така е започнала властта на малцина.
И така, гответе се да живеете във време,
Когато няма нито вълк, нито тапир,
А небето е с бъдеще бременно — Пшеницата на сития ефир.
Че днес победителите Гроба на лятото обхождаха,
Чупеха крилете на морските кончета...3
И крилете сякаш ги скъсаха. Артьом натъпка тези безполезни букви с тютюн, сви ги грижливо, наслюнчи ги, за да се залепи единият край с другия, помоли за огьнче. Льоха щракна със спиртова запалка, направена от гилза за картечница. Хартията гореше вкусно, сладко. Цигарата беше гадна.
— А толкова много ли ви е нужно да отидете на Проспекта? — прошепна Льоха, примижавайки срещу дима.
— В Ханза. Да, нужно е.
— Визите вписани ли са ви?
— Да.
Дръпнаха си пак от цигарите. Омир се закашля. На Артьом му беше все едно.
— Колко си готов да платиш?
— Кажи цена.
— Не съм аз този, който ще каже цената, братко. Там решават други хора. Аз просто мога да те запозная.
— Запознай ме.
Льоха предложи да пийнат на изпроводяк във веселяшкия местен бар, наричан „За последен път“, но Артьом си спомни от какво правят спирта.
Договориха се за десет патрона срещу отвеждането и запознаването. Приемлива цена, по братски.
*
* *
Санитарният кордон беше преградил тунела преди самото излизане на Проспекта на мира. Формално на Ханза принадлежаха само околовръстните станции, а радиалните бяха уж сами за себе си; но това беше само формално и уж. Наложило се беше да отсекат другите линии — отсекли ги бяха за нула време.
Ханзийските граничари в сиви камуфлажни униформи тикаха в лицата на хората бялата рязка светлина на своите фенери, ръмжаха им да се обръщат и да се връщат там, откъдето са дошли. Като плашило върху един прът беше закачен плакат „КАРАНТИНА“ с портрет на покрита с гнойни рани гъба. Караулните отказваха да говорят с пътуващите търговци и дори не беше възможно да срещнеш погледа им — прикриваха очите си със смъкнатите козирки на петнистите си кепета. Това укрепление можеше да се превземе само с щурм.
Брокерът Льоха обикаляше, търсеше под козирките познати. Най-накрая се гмурна, прошепна нещо под една от тях; полуобърнат, намигна на Артьом и му кимна с брадичка, посочвайки — давай насам.
— Арестувани са! — обясни мутрата с кепето на тълпата, която се разкипя по повод пропускането на тримата. — Хайде, назад! Ще пренесете заразата!
Поведоха ги под конвой през притихналия Проспект — редиците сергии, закрити с щитове, купувачи, обсадили кордона, разрощените продавачки върху гранита търкат премръзналите си ръце и плещят за живота, смъртта и съдбата. И е почти тъмно — пазарът не работи, светлината трябва да се икономисва. По друго време тук щеше да гъмжи от народ; Проспектът на мира е централно място, тук докарваха какво ли не от всички околности. Дрехи за всякакви вкусове, сергии с книги, покрай които по- рано Артьом не можеше да си проправи път, купчини обгорели смартфони — току-виж сред тях се окаже някой работещ, а в него снимки, пълноцветни, измъкнати направо из нечия памет... Да си го вземеш? Само ако искаш да си спомняш за чужди деца; на такъв можеш да се обадиш само до нищото. И оръжие, разбира се. Всякакво. Цената на всичко това — в патрони. Продаваш излишното, купуваш нужното и отминаваш нататък.