— Става — каза Артьом. — Право тук ли да ги предам?
— Ами, естествено — отговори ласкаво незабележимият.
Артьом свали раницата, отвори куфара, напипа скритите сред вехториите пълнители, започна да рони с щракане матовите островръхи патрони върху масата.
— Десет — той прибута първата партида към Сергей Серге- евич.
— Но що за нетактичност! — разстрои се незабележимият; вдигна се от мястото си и придърпа патроните към себе си. — Та човекът е на работа! Вие какво? Аз за какво съм според вас?
За щастие, Сергей Сергеевич не видя патроните.
Смръщил се непристъпно, той прочисти гърлото си и се зае да прехвърля струпаните върху масата документи, като ги преместваше от една купчина в друга. Сега изглеждаше, че той е останал сам в кабинета — изобщо не можеше да регистрира със сетивата си другите присъстващи.
— Осем, девет, десет: сто.
— Точно така — заключи незабележимият. — Благодаря. Ще ви съпроводят.
Льоха потупа одобрително Христос.
— И повече без таковата! — заговори главата на Рожин. — Защото трябва да има някакви принципи! И в такъв труден момент когато трябва солидарност! Суха гнилоч! Без отлагане! Всичко хубаво!
Омир, останал ням от смайване по време на цялата среща, се поклони на говорещата глава с искрена почтителност.
— Красиво — каза той.
— Всичко хубаво! — повтори строго главата.
Артьом метна на рамо раницата си; прекалецо се засили и зеленият железен ръб на кутията се подаде от горния ъгъл.
Сергей Сергеевича оживя и започна да повдига иззад масата късото си пълно туловище, което поне се оказа, че съществува.
— Това там при вас да не е радиостанция или таковата? Много наподобява армейска радиостанция в известен смисъл в план на внасяне на територията на Ханза!
Артьом погледна накриво незабележимия; но сега, когато Рожин се беше пробудил, онзи, едва успял да сгребе стоте си патрона някъде под масата, беше изгубил всякакъв интерес към действителността и разсеяно почистваше мръсотията под ноктите си.
— Благодаря! — отвърна Артьом, взе куфара и помъкна Омир към изхода.
— А моите десет! — напомни брокерът, докато се измъкваше след тях.
Артьом чу мърморене през хлопналата се врата.
А на платформата вече ги чакаха.
Не онези караулни в камуфлаж, които ги бяха довели тук. Хора с цивилни дрехи, с отворени книжки, в които заради полумрака не можеше да се прочете нищо.
— Служба за безопасност — коректно изрече единият, висок тип. — Майор Свинолуп, Борис Иванович. Моля, предайте оръжието и свързочното оборудване. Задържани сте по подозрение в шпионаж за Червената линия.
Глава 5
ВРАГОВЕ
Майорският кабинет се оказа напълно уютен и дори повече приличаше на ергенска квартира. Веднага ставаше ясно, че домакинът нощува тук — ъгълът беше преграден със завеса, но изпод нея стърчеше ъгълът на някак по домашно изглеждащо легло, небрежно застлано със синтетично одеяло. Килим, прояден от молци, със сложна източна шарка, детайлите от която вече бяха започнали да изчезват. В другия ъгъл бе сложена пищна икона — двама слаби хора в червено, с тъжни лица и крехки мечове в дългите пръсти.
След като отвори вратата, майорът огледа стаята критично, с охкане събра захвърлените в различни краища трогателни плюшени чехли и смутено ги метна под масата.
— Моля за извинение за безпорядъка. Обличах се набързо.
Артьом и останалите засега се блъскаха в съблекалнята.
След като разтреби, Борис Иванович ги повика вътре. Но не всичките.
— Брокер? — попита той Льоха от разстоянието на протегната ръка.
— Брокер — призна си онзи.
— Почакай отвън, приятелю. Ще поговорим отделно. Че аз в този кабинет и обядвам. Затънал съм в работа до гушата. Врагът не спи.
И пресече зловонието, тръшвайки вратата — облицована и мека, но хлопаща желязно при затварянето.
— Сядайте на столчетата.
Той забърса трохичките от масата, погледна в украсената със сини рисунки керамична чаша, изцъка. Артьом вече очакваше да му предложат и чай, но Борис Иванович не го направи. Отмести чугунената лампа със стъклен зелен абажур настрани,
за да не срязва светлината погледите им. И вече от уютния сум- рак попита:
— Откъде идвате при нас?
— От ВДНХ.
— О!
Борис Иванович повъртя в устата си ВДНХ като витамин и потърка нос, спомняйки си.
— Как е там началството ви? Кляпин, струва ми се, Александър Николаевич? Справя ли се?
— Кляпин подаде оставка преди половин година. Сега е Сухия.