— Сухия... Сухия! Това е бившият по безопасността, нали? Колега! — зарадва се майорът. — Радвам се за него!
— Точно така.
— А и вие самият сте оттам, както разбирам? — Свинолуп прелисти паспорта на Артьом. — Като какъв служите?
— Сталкер — каза Артьом.
— Така и предположих. Ами вие? — Борис Иванович прехвърли вниманието си върху Омир.
— От Севастополска.
— А, това вече е интересно! Не най-близкият край на света. Севастополска. Там Денис... Денис... Как беше по баща, господи...
— Михайлович.
— Вярно! Денис Михайлич. Как е той?
— Във форма.
— Във форма! Хаа! — Борис Иванович намигна на Омир заговорнически. — По-добре не може да се каже. Пресякоха ни се пътищата веднъж. Изпитвам към него искрено уважение. Професионалист. Мда.
Свинолуп отново погледна в чашката си, сякаш надявайки се, че тя ще се напълни сама. После предпазливо докосна бузите си. Нещо не беше наред с тях, но в полумрака Артьом не можеше да разбере какво точно. Изглеждаше, че лицето на майора... е изрисувано?
Във всичко останало външността му беше по-скоро приятна: едър, широко чело и високо заради оплешивяването, спортна младост, прегърбена от кабинетна работа. Очите му проблясваха от полумрака топло, изпитателно. Фамилията удивително не му подхождаше с прекадената ѝ грубост. Това не беше човек от народа.
— А вие, между другото, не сте ли евреин? — попита Борис Иванович Омир.
— Не. Защо?
— „Не, защо?“ — засмя се домакинът. — Вие определено ми харесвате. Аз, между другото, се отнасям към вашите събратя с голям пиетет за разлика от много колеги...
— Не съм евреин. Нали ми видяхте паспорта. Защо, това има ли значение?
— Паспортът! Паспортите хората ги рисуват. Не говоря за паспорта ви, а за състоянието на душата. В отговор на въпроса ви — няма никакво значение! Та тук, при нас, не е Райхът.
На стената пгумоляха стрелките на часовник — простичък, стъклен, в синя пластмаса. На циферблата беше нарисуван като че ли щит и бяха изписани разни букви, разделени с тирета. Артьом прочете за себе си: „ВЧЕК-НКВД-МГБ-КГБ-ФСК- ФСБ-СБ ООЛ“. „ООЛ — Общност на Околовръстната линия“ — машинално разшифрова истинското наименование на Ханза Артьом.
— Антикварна рядкост — обясни му Борис Иванович. — В цялото метро има само две-три бройки такива. Един ценител би разбрал.
— Имате ли още някакви въпроси към нас? — каза Артьом.
— Разбира се. И то доста. Може ли да подадете ръцете си тук на светлото, с дланите нагоре? — помоли майорът, без да напуска сенките. — Аха, благодаря. Пръстите. Ще позволите ли да ги докосна? Като ръкостискане. Оп. Мазоли. А това е от барут, нали? Ще ми покажете ли рамото си? Да, покажете, покажете. Дясното. Не, може да не се събличате. Май синина. Изглежда, сте използвали автомат?
И още нещо странно — пръстите му бяха влажни и малко лепкави. Но това върху тях не беше пот, а... Артьом с усилие потисна желанието си да подуши ръцете си, едва освободили се от ръкостискането на майора.
— Сталкер. Нали ви обясних.
— А, да, това да. Но нали сталкерите са с противохимична защита и винаги с ръкавици? Не на повърхността сте се настреляли. А вие, Николай Иванович? — обърна се той към Омир с името му по паспорт, като грижливо опипваше скулите си.
— Ръцете. Бъдете така любезен. Благодаря. Ето, личи си интелигентът.
Той се замисли, раздвижвайки пръстите си — тлъсти и силни. Сякаш правеше с тях нещо, от което те подпухваха и го боляха. Може би беше работил дълго с някое от жужащите фенерчета?
Редкият часовник се въртеше известно време, отчетливо тиктакайки: цък, цък, цък. Всички мълчаха, оставили часовника да звучи. Желязната врата отсичаше външните гласове. Ако не беше ясното тиктакане, тук щеше да е тихо, сякаш са оглушали след взрив.
После Борис Иванович се опомни.
— Може ли да се поинтересувам каква е целта на посещението ви в Ханза?
— Транзит — отговори Артьом.
— Местоназначение?
— Театрална.
— В течение ли сте, че вкарването на несертифицирано свързочно оборудване на територията на Ханза е забранено?
— Никога не е имало такова нещо!
— Как ли пък не. Вие навярно по-рано просто не сте опитвали, Артьом Александрович.
Звукът от бащиното му име го издраска — първия паспорт му го беше правил Сухия, а той не би могъл да знае името на истинския баща на Артьом. Той и името на майка му не беше чувал. А самият Артьом може и да беше, но не го бе запомнил.
Така че чичо Саша беше вписал себе си, а Артьом тогава нямаше достатъчно дързост, за да спори с него. Така и си остана. Но все пак по-късно си смени фамилията. Когато Мелник му направи новите документи вместо повредените.