— Още един въпрос: живеете и работите на ВДНХ, както гласи печатът, а паспортът е издаден в Полиса. Много ли се налага да пътешествате? Често ли ходите там?
— Живях една година там. Подработвах.
— Дали не случайно на Библиотека „Ленин“?
— На Библиотеката.
— И по-близо до Червената линия?
— По-близо до самата Библиотека.
Свинолуп се заинтригува, заусмихва се.
— А на Тетрална отивате, защото е по-близо до Театъра, явно? И не защото двете станции близнаци4 са червени? Разберете ме правилно, просто се интересувам. По служба.
— Почти. Планирано е излизане нагоре. На Театрална.
— Разбира се, използване на радиостанцията армейски образец? На кого там ще изпращате шрифтограми? На балетната трупа? Труп-а, ха.
— Чуйте ме — прекъсна го Артьом, — ние нямаме нищо общо с червените. Нали ви обясних — аз съм сталкер. Всичко и без това си личи, нали? По лицето, по косата. Та на мен не ми е нужно през нощта да пускам осветлението в клозета, мамка му, на мен струята ми свети. Да, нося със себе си радиостанция. И какво от това? А ако заседна там, на повърхността? Ако тръгнат да ме ядат? Какво, и на помощ ли не мога да повикам никого?
— А има ли кого? — попита Борис Иванович.
Той се подаде напред, измъкна се от сенките. И стана ясно защо докосва лицето си. То цялото беше нашарено с подути, процеждащи кръв драскотини. Едната беше разорала по диагонал бузата му и след прекъсване — скулата, сякаш някой се е опитал да извади окото на майора, но той е зажумял и го е предпазил.
Ето какво лепнеше по пръстите му: сокът, процедил се през тези драскотини. Съвсем пресни, още незасъхнали; нещо се беше случило с майора само няколко минути преди да ги арестува. „Обличах се набързо...”
— Може и да има — отговори бавно Артьом.
Можеше да го попита: какво е станало с лицето ви, Борис Иванович? Но какво щеше да им даде това сега? Нищо нямаше да им даде, освен да ги забави с някоя друга минута.
— Тогава може би ще го повикате? — Борис Иванович се усмихна; заради драскотините не му се получи особено добре. — Защото сега това може да ви е от полза. Регистриран сте в една станция, документите ви са издадени в друга. С огнестрелно оръжие. С три бойни комплекта. С вашето забранено радиооборудване. Разбирате ли какво имам предвид? Тази ваша радиостанция... Имаме всички основания да ви задържим, Артьом Александрович. Както се казва — до изясняване на обстоятелствата.
Да се оправдава? Да обяснява на този човек за какво му е на него, Артьом, радиостанцията? Той и сам би могъл да си каже в отговор вместо този Свинолуп: за двайсет години — никакви сигнали, никакви свидетелства, че някъде е оцелял още някой. Кого искате да излъжете, Артьом Александрович?
Майорът се измъкна иззад бруствера си, тръгна към средата на стаята — да гази с мръсните си ботуши слепналата се от времето и от мрака шарка на килима.
— И вас, Николай Иванович, за компания... Може би поне вие имате какво да разкажете? Не непременно тук, пред младежа. В багажа ви не е намерено друго освен дневника. Тоест вашите мили завъртулки могат да се тълкуват по всякакви начини. Може би това е „Повест за сегашните години“, а може и да съставяте отчет за службата за държавна сигурност на Червената линия. А?
Омир сви глава между раменете си и глътна езика си, но не се опита да се дистанцира от Артьом. Свинолуп усили натиска още малко:
— Е, както искате. Времената са трудни. Тревожни. Трудните времена изискват трудни решения. Разбирате ли накъде бия?
Артьом потърси отговора долу, върху протрития килим.
Изпод масата надничаха тъжните плюшени чехли. Те бяха някак... чужди за този кабинет.
Твърде малки за Борис Иванович с неговите крачища.
Женски?
— Вие може би имате някакво свое обяснение за всичко това. Но нали аз засега не го знам. Поставете се на мое място — налага ми се да изобретявам свои версии. И версията, която ми се очертава засега, е следната...
Обличал се е набързо. Не е успял да прибере чехлите. Лицето му е раздрано до кръв. Кой го е наредил така, мислеше си Артьом, вместо да мисли как да отърве себе си. Жена. С нокти. Цялото му лице. Опитала се е да му издере очите. Това не е било игра. Какво ѝ е направил?
— Че вие, другари, сте се опитали да проникнете на територията на враждебната ви Ханза чрез подкуп на официално лице. С цел шпионаж, разбира се. Или може би подготовка за терористичен акт?
Какво ѝ е направил?
Проклетата лампа пестеше светлината и в сумрака не можеше да се разбере дали шарките на килима не са обгърнати от пурпурни петна. Ергенската квартира изглеждаше подредена, тук не се бяха били, не се бяха търкаляли по пода, не бяха събаряли мебели; но все пак пантофите... пантофите нали лежаха тук, захвърлени. Значи тя е дошла тук. Довели са я... Затворили са вратата с онова издрънчаване, превъртели са ключа. Така, както и подир тях двамата.