— Озверели са. Отрова за плъхове! Този гад трябва да го накарат сам да изяде всичко! — изфуча шкембелията. — Колко можем да ги търпим тези! Тук има един, таковата, преминал от червените на наша страна... От Соколники. Казва, че те там вече си ядат децата! Онзи техен Москвин е антихрист! И иска всички нас също! Сатана!
— Чак пък децата... — провлачи недоспалият си татко с вързопчето. — Никой няма да тръгне да яде собствените си деца.
— Ти пък какво разбираш от живота! — изсумтя шкембелията.
— Собствените си деца — никой — упорито повтори онзи.
— Когато дойдат тук, тогава ще разберем — включи се в разговора пуловерът.
— Все по-зле и по-зле е! А миналата година? С бункера! Орденът едва устоя! Какво може да ги спре? — лъхтеше жената с гушата.
— Умират от глад, затова! — Шкембелията потри огромния си търбух. — Затова, таковата, напират към нас. Да отнемат и да си поделят.
— Да не дава Господ! — помоли се някой по старчески отзад
— А аз съм бил веднъж на прехвърлянето към Червената линия. И при тях няма нищо толкова страшно. Напълно цивилно. Всички са облечени образцово. Само ни плашат с тях!
— А ти направи ли поне крачка встрани от буферната зона?
Аз направих! Веднага ме награбиха, за малко не ме изправиха до стената! Фасадата им си изглежда нормално наистина!
— Не искат да работят, готованковците! — каза онзи с големия нос. — Ние всичко тук — с труда си. Двайсет години на галерите. А тези... Като скакалци са. Естествено, сега им дай нови станции, при себе си вече всичко са овършали. Ще ни из- ядат за нула време.
— А ние защо сме длъжни?! За какво?
— Тъкмо започнахме да живеем по човешки!
— Само да няма война... Война само...
— Ако искат — нека там да си ядат децата, да не напират при нас! Не ни е до тях...
— Ох, да не дава Господ! Да не допуска!
През цялото това време дрезината се движеше спокойно и бавно, пуфкайки с приятен дим — бензинов, от детството — през образцов тунел, сух, мълчалив и осветен през всеки сто метра с енергоспестяваща крушка.
И изведнъж — прас! — и настана тъмнина.
В целия тунел. Крушките угаснаха и сякаш Бог заспа.
— Спирай! Спирай!
Засвистяха спирачките, през глава полетяха един върху друг лелката с гушата, човекът с носа и всички останали, неот- личими в мрака. Бебето започна да мрънка все по-силно. Баща му не знаеше как да го успокои.
— Всички да останат по местата си! Не слизайте от дрезината.
Щракна едно фенерче, запалвайки се, после още едно. В подскачащите лъчи се виждаше как суетливо и неловко намъкват шлемовете си кевларовите бойци, как неохотно слизат на релсите и отцепват маршрутката, заставайки между хората и тунела.
— Какво?
— Какво стана?!
Радиостанцията на единия от кевларените заврещя, той се извърна от цивилните и избоботи нещо в отговор. Почака заповедта, не я дочака, а не знаеше какво да прави без нея, и застина в недоумение.
— Какво става там? — попита и Артьом.
— Зарежи, добре си седим! — отговори безгрижно пуловерът. — Закъде да бързаме?
— Де да беше така... — промърмори Льоха, смучейки устна.
Омир мълчеше напрегнато.
— А аз имам закъде! — таткото на вързопчето се надигна. — При майката на детето! Какво, аз ли ще го кърмя?
— Момчета, там поне казват ли нещо? — люшна гушата към бойците перхидролената лелка.
— Седете спокойно, гражданко — каза твърдо кевларът. — Чакаме пояснения.
Минутата се обтегна като струна. После и втора.
Вързопчето, неутешено от неумелия си баща, вече премина към пищене. От дрезината раздразнено насочиха към очите на всички милион свещи, търсейки източника на плача.
— Светнете си в задника! — извика таткото. — За нищо не стават! По-добре червените наистина да превземат всичко тук, може поне да въведат ред! Всеки ден спират тока!
— Какво чакаме? — подкрепиха го отзад.
— Далеч ли отиваш? — в гласа на пуловера се долавяше съчувствие.
— Парка на културата! Още половин метро път! А-а? Нани-на.
— Нека поне да тръгнем пеша!
— Ние нали не се движим с електричество! Подкарай! Да се доберем до станцията, а там вече...
— А ако е диверсия?
— И нашата СБ какво? Къде е тя, когато е необходима?! Как са го допуснали?
— Започна ли се вече, Господи?!
— Казвам ви, хайде пеша! Полека-лека...
— И за това ли плащаме данъци!
Чакаме указания! — бърбореше в радиото боецът, но то само кашляше в отговор.
— Нима наистина е диверсия?
— А какво е това там? Я освети... — присви очи пуловерът, тикайки пръст в мрака.
Един от кевларените прицели фенера по неговото насочване — към една черна дупка. От тунела към земните недра се спускаше галерия, тясно коридорче.