— Това пък какво е? — изуми се пуловерът.
Кевлареният го рязна с лъча през очите.
— Не се врете, гражданино — отсече той, — че знае ли човек...
Пуловерът не се обиди. Направи си козирка от дланта си и
стана неуязвим за светлината.
— Веднага си помислих за Невидимите наблюдатели... Чували ли сте историята?
— А?
— Ами... За Метро-2. Че правителството... Лидерите на онази Русия, която беше по-рано... Великата. Че не са се дянали никъде. Не са избягали. Не са загинали. Не са се спасявали в никакъв Урал.
— А аз съм чувал за Урал. Яманда или както там се нарича. Град под планината. И там всички заедно, накуп! Ние тук нека изгниваме, а първите лица всичките... Там и си живеят.
— Глупости! Изобщо не са ни изоставяли. Те не биха предали нас, народа. Тук са. В бункери, които са близо до нас. Около нас. Ние тях сме предали. Забравили сме ги. И ето, че те... се отвърнали от нас. Но някъде тук... Чакат. Все пак ни наглеждат. Пазят ни. Защото ние сме им като деца. Може би тези техни бункери са зад стените на нашите станции. А техните тунели, тайните — зад стените на нашия. Направо вървят около нас. Наблюдават ни. И ако заслужим... спасението... тогава ще си спомнят за нас. Ще ни спасят. Ще излязат от Метро-2 и ще ни спасят.
На дрезината притихнаха, вторачиха се в черната галерия, в безпросветната бездна и зашепнаха.
— Дявол знае как е...
— Всичко това са глупости — подхвърли злобно Артьом. — Безсмислици! Аз съм бил в това Метро-2.
— И какво?
— И нищо. Пусти тунели. Пусти тунели и шайка диваци, които се хранят с човешко месо. Това са всичките ваши Наблщ. датели. Така че седете тук и чакайте. Ще ви спасят.
— Не знам — добродушно изхъмка пуловерът. — Аз не съм особено добър разказвач. Да беше чул онзи човек, който ми разказа всичко това. Направо ме омая!
— Наистина ли човекоядци? — обърна се таткото с вързопчето вече към Артьом.
Но в този момент осветлението се включи.
Охраната промърмори благословия на радиостанцията. Дрезината кихна. Колелата изскърцаха. Потеглиха.
Хората въздъхнаха, дори детето утихна. Когато минаваха потрай тъмната галерия, погледнаха с опасение.
Галерията се оказа складово помещение. Със задънен край.
*
* *
Новослободска беше един безкраен строеж. На свободния коловоз стоеше керван, отрупан с чували — навярно пясък или цимент; мъкнеха тухли, забъркваха бетон, изсипваха изстиващ разтвор на пода, измазваха процепи, изпомпваха вода от коловозите. Шумяха намерени някъде на повърхността нагреватели, запращаха с вентилаторите си горещ въздух към влажната мазилка. Към всеки от тях беше прикрепен охранител в сиво.
— Тече — обясни пуловерът.
Новослободска се беше изменила. Някога тук имаше цветни витражи и държаха станцията леко сумрачна, за да сияе по- ярко живописта върху стъклата. А по по-горните витражи по- рано минаваше двоен златен кант, очертаващ заоблените арки; и подът също беше в черно-бели квадрати, сякаш пътникът стъпваше на скъпоценна шахматна дъска, подарена на руския цар от персийския шах... Сега навсякъде имаше само цимент.
— Крехко нещо — промърмори Омир.
— А? — обърна се към него Артьом; старецът от толкова време вече мълчеше, че беше даже странно да го чуе човек.
— Имах един познат. Веднъж ми каза, че на Новосибирска витражите са се изпонапукали отдавна, крехко нещо. А аз бях забравил. И сега, докато идвахме, все си мислех, че ще ги видя.
— Нищо. Ще издържим — рече уверено пуловерът. — Ще спасим станцията. Бащите ни са могли, и ние ще успеем. Ако няма война, всичко ще издържим.
— Навярно — съгласи се Омир. — Просто чувството е странно. Аз тези витражи никога не съм ги обичал, а и Новосвобод- ска не я обичах заради тези витражи. Мислих си, че е кич. Но сега, когато идвах, въпреки това очаквах да ги видя.
— Може и витражите да ги възстановим!
— Това едва ли — поклати глава Артьом.
— Ами щом ги няма, голяма работа! — усмихна се троснато Льоха. — Животът продължава и без тях. А къде тук ви е изходът?
— Всичко ще възстановим! Важното е да няма война! — повтори пуловерът, тупайки Льоха по гърба.
Той ги поведе към стълбата, над коловозите, през прохода — към Менделеевска. Преминаха през един кордон в камуфлажни униформи, през втори и едва тогава се мярна границата — с кафявия кръг на Ханза върху знамената, с картечното гнездо.
Льоха се въртеше, кой знае защо все се обръщаше назад; Артьом знаеше, че веселието му е пресилено, не е истинско. Омир беше стиснал устни и гледаше някъде под черепа си, в невидим екран. Пуловерът продължаваше да дрънка всякакви жизнеутвърждаващи неща.