На последния блокпост се мотаеха освен сивите граничари още и двама други, облечени като работници — със зацапани униформи и заваръчни очила на челата. В краката им беше багажът на Артьом: куфарът с противохимичната защита и раницата с радиостанцията.
Поздравиха, разтегнаха ципа, поканиха го да се увери, че и автоматът, и патронките са на мястото си, ето — ако иска да брои. Артьом се отказа да брои. Сега просто искаше да се махне оттук, да се махне жив и нищо друго не му беше нужно.
Не беше възможно да се бори сам с цялата им служба за безопасност. С цялата Ханза. А там, в стаята, зад завесата... Не, там нямаше нищо. Параноя.
— Е! — пуловерът потупа енергично Льохините зацапани ло. патки и подаде ръка на Артьом. — На добър час!
Отстрани изглеждаше, сякаш четирима стари приятели се прощават, без да знаят кога ще се видят отново.
*
* *
Едва когато преминаха вече в Менделеевска, когато хората в цивилни дрехи със сигурност вече не можеха да ги чуят, Омир хвана Артьом за ръкава и зашепна:
— Вие много правилно се държахте там с него. Защото можехме и да не излезем оттам.
Артьом сви рамене.
— Не мога да спра да мисля за едно нещо — продължи Омир. — Когато влизахме в кабинета му, той прибра едни разхвърлени чехли, помните ли?
— И?
— Та това нали не бяха негови чехли. Обърнахте ли внимание. Женски. Бяха женски. А драскотините...
— Глупости! — изръмжа срещу него Артьом. — Безсмислици!
— Да бяхме хапнали нещо — обади се Льоха. — Че сега кой знае кога ще попаднем вкъщи.
Глава 6
ОСЕМ МЕТРА
— Тук, при нас, пътят е само в една посока — каза им на прощаване командирът на граничната застава, човъркайки с пръсти узряла върху шията му сочна пъпка.
И тогава им стана интересно къде ги е отвял вятърът.
Менделеевска се оказа полутъмна, мъглива от парата и напълно подгизнала. Стълбичката на прохода със съседната Новослободска се спускаше не върху гранитен под, а в езеро — тук хората живееха до глезените в студена мътна вода. Артьом разкопча куфара си — там лежаха неговите гумени ботуши. Използва случая да окачи върху себе си и автомата. Омир също беше в гума, веднага си личеше опитният пътешественик.
— Не знам какво е протекло — промърмори Льоха настръхнало.
Тук-таме във водата лежаха сковани от изгнило дърво рамки, с помощта на които човек можеше да се издигне малко над дъното. Бяха нахвърлени, както дойде, и никой не се опитваше да ги събира в острови или пътеки.
— Палети — досети се Омир, нагазвайки в студената мътилка, за да се добере до дървения мост. — По-рано използваха такива във фургоните. И цялото Подмосковие беше в рекламни табла: купувам палети! Продавам палети! Цял черен пазар за тези палети! И си мислиш: за какъв дявол изобщо му трябват на някого тези палети? Оказва се, че са ги трупали за Потопа.
Но и палетите отдавна бяха подгизнали и бяха затънали с няколко сантиметра. Можеха да се видят през мръсотията само съвсем отблизо, и то като си гледаш право в краката; а отстрани наистина изглеждаше, че тук има само едно размътено библейско море.
— Те всички тук са като пророци, разхождат си се право по водата — усмихна се Омир, гледайки джапащите местни.
Брокерът също го оцени:
— Сякаш е залято с лайна!
Скоро зениците забравиха колко ярко е сияела Ханза, и местната оскъдна светлина им стана повече от достатъчна. В светилниците гореше мас — у когото се намираше; понякога зад паравани от найлонови пазарски торбички — избледнели, но не докрай.
— Като китайските хартиени фенери — посочи Омир. — Красиво, а?
Артьом не мислеше така.
През арките, които в началото изглеждаха плътни и черни, започнаха да се виждат коловози. Но не обичайните, като на останалите станции. На Менделеевска нямаше граница между платформата и коловозите, мътната вода изравняваше всичко. Трябваше да се отгатва къде може да се стои и къде се налага да отстъпиш и да нагазиш.
Но главният въпрос беше: как от тук изобщо може да се върви нататък?
Изходът нагоре беше затрупан, проходът — отрязан. Тунелът — до шията залят със студена и мръсна вода. И на всичко отгоре тя излъчваше — иди се къпи в такава. Ще се сгърчиш, тя ще ти погълне фенера и ще се носиш с лице надолу, докато не ти се напълнят дробовете с вода.
Покрай невидимите коловози седяха местните, почесваха се, ловяха в дълбините с някакви кепчета разни неща — по-добре изобщо да не мислиш какви — и веднага ги поглъщаха сурови.
— Открадна ми глиста! Върни ми глиста, гадняр! — вкопчи се един от рибарите в къдриците на друг.