Нямаха нито лодки, нито салове. Нямаше къде да се дянат от Менделеевска, а и нямаха никакви намерения да се махат. А Артьом и Омир какво щяха да правят?
— Защо всичко е потопено? Тя какво, по-ниско ли е от Но- вослободска? — попита на глас Артьом.
— С осем метра по-дълбока — извлече от паметта си информацията Омир. — Така че водата оттам всичката тече насам.
Веднага щом се отдалечиха от стъпалата на прохода, в краката им се вкопчиха хилави деца. Те не смееха да се доближават до ханзийския кордон; някак успяваха да ги пропъдят оттам.
— Чичко, патронка. Чичко, патронка. Чичко, патронка.
Хилави, но жилави. Опа! — улавяш чужда ръка в джоба.
Хлъзгава, бърза, ловка. Уж току-що си я хванал — а ръката ти празна. И не можеш да разбереш кое от тези дяволчета е било.
Подземните реки течаха из цялото метро, чегъртаха бетона, напираха да се спуснат на дълбоките станции. Който можеше, ги изгребваше: укрепваше стените, изпомпваше кишата, изсушаваше влагата. Който не можеше — затъваше мълчаливо.
На Менделеевска народът го мързеше и да гребе, и да затъва. За момента се справяха криво-ляво. Бяха откраднали отнякъде строителни тръби, преградили бяха с тях залата, бяха си направили от тях джунгла, изкатерили се бяха нависоко, под тавана, и бяха увиснали там, на тези железни лиани. По- стеснителните бяха омотали около гнездото си найлонови пликчета, за да не зяпат външни хора живота им. По-простодушните си вършеха работата направо от горните етажи във водата — шумно и пред всички.
По-рано залата на Менделеевска, тържествена, в бял мрамор и с просторни закръглени арки, е била подходяща например за бракосъчетания. Но потоците с мръсотия бяха отлепили от стените мраморните плочи, бяха направили късо съединение в електрическата мрежа и бяха изгасили изящно извитите метални полилеи, а хората бяха превърнали в земноводни. Едва ли тук някой все още се женеше — просто се покатерваха по- нависоко, за да не си намокрят задниците, и се съвкупяваха на бърза ръка.
Тези, които не ловяха глисти, седяха на своите етажи нарове безучастно и съкрушено; взираха се в тъмнината, бърбореха безсмислици и глупаво се кикотеха. Изглежда, тук нямаше други занимания.
— Какво да хапнем? — повтори объркано Льоха, докато се измъкваше от мокро на сухо, отпъждаше просячетата и гледаше скръбно обувките си.
От неговата настойчивост стомахът на Артьом също се сви. Трябваше да хапнат още на Проспекта: там и свински шишчета се печаха, и чиния гъби можеха да им задушат. А тук...
— Патронка, чичко!
Артьом подхвана куфара си по-здраво, прогони дребосъците. В джоба му отново зашумоля нечия лапа. Намери нещо, дръпна се — но този път Артьом вече беше нащрек. Оказа се момиченце, на около шест години. Сплъстени коси, зъбите — през един.
— Пипнах те, бръмбарче! Дай, какво държиш там?!
Разтваряше пръстите ѝ един след друг, стремейки се да изглежда ядосан. Момиченцето като че ли се уплаши, но се опитваше да наглее. Предложи на Артьом да го целуне, ако я пусне. В ръката ѝ имаше гъба. Откъде се беше взела тази гъба в джоба на Артьом? Влажна гъба, от леха. Що за безумие?
— Ама ти к’во, давай гъбката! К’во, свиди ли ти се?
Досети се: Аня я е сложила.
Пъхнала му беше гъба на прощаване: ето те, Артьом. Ето кой си, ето я твоята природа и твоята същност и помни за товав героичните си странствания. Помни за себе си и помни за мен.
— Няма да ти я дам — каза твърдо Артьом, стискайки детската ръка по-силно, отколкото беше възнамерявал,
— Боли! Боли! Изверг! — заврещя тя.
Артьом отпусна пръсти, освободи вълчето.
— Постой. Почакай.
Тя вече се канеше да замахне към него с някакво желязо разстояние, но застина, съгласи се да потърпи. Значи, все о вярваше мъничко в хората.
— На! — той ѝ подаде два патрона.
— Хвърли ги! — нареди момичето на Артьом. — Изверг. Няма да се приближа към теб. Освен ако не е мъничко.
— А как да се измъкнем оттук? До Цветния булевард?
— Никак! — тя се изсекна в ръката си. — Трябва сами да ви вземат!
— Кой!
— Който трябва!
Артьом подхвърли в дланта ѝ един патрон, после втори. Тя улови първия, но вторият ѝ се изплъзна и веднага подир него в студената мътилка се хвърлиха едновременно трима дребосъци. Момиченцето веднага ги започна с токчето по носа, по ушите — на ти, на ти, мое си е! Но вече беше провървяло на някого другиго. То не заплака от обида, а каза на щастливеца решително:
— Добре, гадино, ще ми паднеш в ръцете!
— Чуй, приятелко — повика я Льоха, — тук някой има ли изобщо лавчица? Ама такава, че да не се отровим? Отведи ни, ще ти дам още една патронка.