Хората от вълнение пристъпиха напред. Артьом за всеки случай щракна с предпазителя на автомата, хвана го по-удобно. Но никой не бързаше да се застъпва за клетника.
— Ето че и Олежка си го получи — шепнеха наоколо.
— Дреме ми.
— Стига се е ояждал.
— Нека сега бъде като всичките.
Олег заплака.
— На Ханза има пясък! На Новослободска правят ремонт. Нека покълве пясък... — опита се да го успокои Омир. — Може и да ѝ се получи още едно така, от вътрешните резерви...
— Умник! Разбира ти главата от кокоши резерви! А на Ханза иди сам! Ще ви дадат там един пясък!
Льоха, объркан, стискаше със здравата си ръка китката на срязаната, страховитата уста в дланта му не се беше затворила и на всички им беше ясно, че брокерът се нуждае спешно, още сега, от поливане със спирт, защото в тази проклета плитка вода имаше такива неща, че само след ден Льоха непременно щеше да има гангрена.
— Някой тук има ли водка? — извика Артьом към съдраната джунгла. — Да го изплакнем!
В отговор му се изхилиха по маймунски ехидно. Водка, ей сега. Ще го изплакнем.
— Та при вас е смрад! Половината станция е в боклуци! Не варите ли нещо?
— Дори и да е от лайна! — помоли Льоха.
— Та те нали смучат глисти! — обясни някой със съчувстващ глас. — Глистът им показва филмчета. Но в него няма спирт!
— За нищо не стават! — разлюти се брокерът. — Сакатници!
— Ходи да помолиш войниците — посъветваха го.
— Да, да, при войниците — засмя се друга.
— Наистина! — Артьом хвана Льоха за рамото. — Да идем при граничарите. Ще се върнеш на Ханза. Визите нали си стоят. А онзи с пуловера отдавна вече си е отишъл. Ще те зашият и там ще се разделим.
— Къде?! — развика се Олег. — Вие накъде сте се запътили? А аз?! Аз какво да правя?!
— Аз при онези не се връщам! — заинати се брокерът.
— Къде сте тръгнали? — не чу Олег. — Вие ми разказахте играта!
— Така, чичо... — Артьом се хвана за пълнителя, за да измъкне оттам утеха за Олег, но онзи разбра всичко по друг начин.
— Пазач! Екзекутор! Ще ме убиеш ли?! Хайде, стреляй! — той се надигна от коленичилата си поза, хвана дулото и го тикна в корема си.
Чу се гръм.
Кокошката, пърхайки с проскубаните си криле, политна и задрапа полубезумно по палета. Хората се слисаха, зашеметени. Зазвънтя безкрайно ехо, отдалечавайки се по подземната река.
— Ти какво? — попита Артьом.
Олег седна.
— Ето така на — отговори той.
Сакото на корема на Олег подгизваше с нещо лъскаво, което при стичането си надолу върху бялата найлонова пола вече изглеждаше като оранжева кръв.
Глупост някаква.
— Ти какво, чичо? — попита го Артьом. — Защо?
Олег потърси с поглед кокошката.
— На кого да оставя Ряба? — попита той тъжно и тихо. — На кого да я оставя? Ще я изядат.
— Защо го направи, идиот такъв?! А, тъпако?! — Артьом крещеше заради своята безполезност и тази на Олег, и на всичките.
— Не викай така — помоли го Олег. — Искам да умра спокойно. Ела, Рябушка... Ела при мен...
— Ах ти, гадино! Ах ти, идиот! Хващай го! Хващай го бързо за краката! Да вървим на Ханза! — крещеше брокерът на Артьом, улавяйки Олег под мишниците.
Но Льоха не можеше да държи нищо с разпорената си ръка. Тогава Артьом връчи на Омир куфара, нарами раницата на брокера, а самият той взе Олег — лек, омекнал — и го понесе на гръб към прохода.
— Дотук беше Олежка — казаха в тълпата.
— Да, замина си.
— И яйцето не го спаси.
Омир закрачи след тях; и Льоха също, глупаво гледайки в ранта си. Съвзелата се от шока кокошка закряка и се понесе след стопанина си, прелитайки от палет на палет. И всички кибици се понесоха след процесията, като се кикотеха и потриваха ръце.
Всички с изключение на един.
Веднага щом се отдалечиха, от джунглата се плъзна надолу половинчата сянка, притисна лице към дъските, пъхна ръчичка в мръсотията, в разбитото стъкло — няма страшно, на бездомниците всичко само им зараства, на тях кръвта им сама ще смели всякаква гангрена, а смъртта прибира само изнежените домашни деца, тя не иска да си хаби в тях костеливите зъби.
Докато се върнат в центъра на залата, при стъпалата, които се издигаха от подземното море до същите тези осем метра в далечните небеса, джунглите наоколо вече бяха окичени с менделеевци. Врявата беше утихнала, всички чакаха нещо.
Артьом излезе на брега, стъпи с гумените си ботуши върху гранита и продължи да се изкачва нагоре, като оставяше подире си мръсни локви.
— Ей, мъжаги! — извика той на граничарите, пристъпвайки тежко. — При нас тук има извънредно произшествие! Трябва в лазарета! Чувате ли?
Менделеевците се бяха скупчили, жадно гледаха и шушукаха.