От онази страна не последва никакъв отговор. Цареше мъртва тишина.
— Мъжаги! Чувате ли ме?
По стъпалата шуртеше ручейче и преливаше заразена кръв от оздравяващата Новослободска към трескавата Менделеевска; и това шуртене беше ясно и отчетливо. Артьом се изкачи още едно стъпало, изшътка през рамо, повика при себе си застаналите в самото начало на небесната стълбица Льоха и Омир.
— Няма да отида! — упорито заклати глава брокерът.
— Ами както щеш!
А как се получава така, помисли си Артьом, че ето, Ханза е сита, умита, сресана на път, а до нея, на осем метра дълбочина, е пещера с пещерни хора? Нали съдовете са скачени, как е възможно да...
Всички те бяха на мястото си. Командирът имаше озадачен вид: постоянно се пипаше по шията, после поглеждаше ръката си. Други двама пушеха; и това, кой знае защо, успокои Артьом. Пушат — значи са хора.
— Раненият в лазарета... Огнестрелна рана... Случайно се получи... — запъхтя той, мъкнейки Олег към чувалените бруствери.
И наистина, я колко пясък, мислеше си Артьом. И за какво Олег да умира?
— Входът към станция Новослободска е затворен — казаха му. — Карантина. Нали предупреждавахме.
Артьом се приближи още повече, доколкото можеше, но бойците, без да изпускат цигарите от зъбите, вдигнаха дулата си.
— Стооой — произнесе командирът.
И какво го е ядосало? Артьом се вгледа.
Оттук вече беше ясно: командирът все пак беше успял да спука пъпката. И сега от нея се точеше по капка кръв; веднага щом той я избършеше, тя отново започваше да набира, да набъбва. И отново трябваше да я дои.
— Ние имаме визи! Визи! Току-що излязохме от вас!
— Къде е моята Ряба?
— Отстъпи!
Той дори не поглеждаше нито Артьом, нито простреляния Олежка. Само пръстите си, червените капки. И смешно извиваше очи настрани, сякаш се надяваше да види разчоплената си шия.
— Може би ще се договорим? Само до лазарета... Ще платим. Аз ще платя.
На бойците им беше все едно: цигарите ги успокояваха. Те чакаха търпеливо какво ще нареди началникът им — да стрелят или не. Олежек не ги трогваше.
— Ти кого мъкнеш там, дивак ли? — раздразнено попита командирът пъпката си.
— Рябушка.
— Гледайте, това е онзи, с яйцето! По килта го познах! — зарадва се най-накрая един от бойците.
Кокошката, хваната от Омир, биеше с глупавите си слаби криле. Искаше при стопанина си — на небето.
— Дивак? Как така дивак?
— Отстъпи!
— Та той сега ще умре тук!
— Той има ли виза? — Командирът си спомни нещо; извади от джоба си парче хартиена салфетка, загъкна с нея раната си.
— Няма виза. Не знам!
— Отстъпи! Едно. Броя до три.
— Него поне временно! Колкото да му зашият дупката!
— Две — командирът вдигна салфетката, погледна — много ли кръв е изтекло? — и остана недоволен.
— Колко жалко. За яйцето. Жалко.
— Пуснете ни, гадове!
— Слушай, Дон Кихот! Та те там като мухи.., — каза на Артьом един от бойците.
— Ти тях всичките ли се каниш да ги спасяваш? Няма да ти е по силите! — изсумтя друг, изплювайки изтлялата угарка.
— Моля ви! А? Моля ви!
— Три. Нарушаване на държавната граница. — Командирът се намръщи — пъпката никак не искаше да се затваря.
И погледна за пръв път към Олег, за да се прицели в него.
Нещо драсна като кремък, изщрака — автомати със заглушители, на Ханза пазят слуха на войниците — и куршумите нащърбиха стената, клъвнаха тавана. Надолу се спусна прах като завеса.
Спаси го само службата при Мелник. Науката на тялото се справя и без ума. Всеки усеща къде автоматното дуло ще посее бъдещата гибел, и пада, хвърля се на земята, изплъзва се от гибелта, преди главата още да е разбрала.
Падна, смъкна от себе си живия чувал, запълзя, помъкнал Олежка след себе си. Продължиха да стрелят по тях, опитвайки се да ги уцелят, но прахта пречеше.
— Гадини сте вие!
Шибна още един куршум — по посока на гласа. Откърти малко бетон.
Маймуните отзад избухнаха във възторжени подигравки.
— А така, виж как ни е на нас!
— Пясък ли ти сипаха!
— Мислеше, че си бял човек, а?
— Хайде, опитай още веднъж!
Тук можеше само безполезно да се умре. Нищо друго не можеше да се направи.
Артьом се спусна едно стъпало по-надолу и още едно. Придърпа Олег. Онзи дишаше напрегнато и се стараеше да не кьрви много, но ставаше все по-блед.
— Чуваш ли, чичо! Дори не си го помисляй, ясно? Как да се измъкнем от вас?! На Цветен булевард трябва да има нещо... Трябва да има нещо, нали, чичо?!
— Там имаше бордей — спомни си Омир.
— Ето! В бордея може да има лекар. Може, нали? Да отплаваме дотам. Не ми заспивай, гадино! Аз теб сега... Не заспивай!