— Нормално.
— Нормално — това означава, че има или всичките ваши сте ги избили?
— При нас няма никакви изроди.
— Има. Тях, приятел, навсякъде ги има. Те са като плъховете. И при вас трябва да ги има. Крият се, гадовете.
— Ще го имам предвид.
— Но не могат да се крият вечно. Ще ги издирим. Всички до един ще ги издирим, тварите. До последния... Нали, Беляш?
— Точно. В метрото няма място за изроди. Та то за самите нас не стига въздух.
— Та нали не просто ядат гъби, те ядат нашите гъби, нашите гъби ядат, схващаш ли? Моите и твоите! В метрото няма достатъчно място за нашите, защото техните ще заемат всичко! Или ние тях, или те...
— Ние, нормалните, трябва да се държим заедно. Защото те, тварите, се тълпят...
Сложиха ръка върху рамото на Артьом. По приятелски...
Единият беше подпухнал, с торби под очите, клиновидна брада, ръцете подути от излишна вода. Другият — целият в барутни дантели, муцуната в белези от вариола, челото два пръста високо. Третият: мутра с бръсната глава и сраснали се вежди; този със сигурност не беше ариец. Още двама се бяха стаили в тъмнината.
— Хората са като свине, чуваш ли? Мушнали са лапа в коритото и грухтят. Докато там им наливат помия, на всичко са доволни. Никой не иска да мисли. С какво ме привлече фюрерът? Казва: мисли със собствената си глава. Ако за всичко има готови отговори, значи някой ги е приготвил за теб! Трябва да се задават въпроси, разбра ли?
— А вие самите били ли сте по-рано в Райха? — попита Артьом.
— Аз съм бил — каза вариолният. — Транзит. Запалих се. Защото всичко е правилно. Всичко си застава на мястото. Мислиш си: мамка му, къде съм бил по-рано?
— Точно — потвърди бръснатият.
— Всеки трябва да започне със себе си. Със своята станция. С малко, трябва да се започне с малко. Ето, поне да вземеш да провериш съседите. Героите не се раждат.
— Има ги. Навсякъде ги има. Имат си един вид своя мафия. Подкрепят се взаимно. Не допускат нормални.
— При нас на Рижска е точно така. Колкото и да се бориш, все едно удряш с чело стената! — отбеляза Льоха. — Това заради тях ли е? Те поне как изглеждат?
— Те, ако ги надушиш, другия път така ще се скрият, че не можеш да ги отличиш от човека. Ще се наложи да ги чегърташ.
— Жалко, че не всички вдяват! — подкрепи подпухналият бръснатия. — Започнах да разкривам изродите на нашата станция... Общо взето, хората още не са готови. — Той потърка челюстта си. — Някои се кръстосват с тях, представяш ли си каква гадост?
— Главното е да запомняш всичките. Всички, които са вдигали ръка срещу нашите. Които са душили нашите братя. Ще ни дойде времето.
— Казвам ви, хайде с нас! — вариолният изобщо не махаше ръката си от рамото на Артьом. — Като доброволец! В Железния легион! Та ти си наш! Нали си наш?
— Не, мъжаги. Не сме много навътре в политиката. Ние сме за бордея.
Гърлото му се стегна. А ръката пареше през пуловера — още малко и ще замирише на изгоряло. Искаше му да се извърти като змиорка, да се измъкне от тази хватка. Но къде?
— А не е ли обидно? Него го викат да спасява метрото — а той отстъпва обратно в коритото си. Ти изобщо мислил ли си защо сме се оказали в такова положение? Как ще оцелеем ние, хората, мислил ли си въобще? Със своята глава? Мислил си друг път. Само за курви си мислил. Те са ти интересни, а бъдещето на нацията не те вълнува.
— Слушай, Броня, зарежи го! Може би той там чука някоя изродка? Хххи! А?
— Ъъъ, дядо, може би ти поне! На стари години е време и за душата! Та ти трябва да си нормален! Или си с рак? Фюрерът, казват, ги приравнява...
— Нищо! Ще съберат Железния легион и тогава... Сега ще потренираме... А после ще се върнем и ще напомним на всички... Твари. Тепърва ще минем през метрото. С маршова стъпка.
— Какъв е този Железен легион? — не издържа Льоха.
— Доброволчески. За свои. Които не дават на изродите да живеят.
— Моят случай!
— О! Ето там... Тихо... Пристигнахме, глей.
На Цветен булевард ги посрещна прожектор, така че се наложи да се приближат към станцията примижали, почти на сляпо. Вместо патрулни тук стояха горили; нито визите, нито паспортите ги интересуваха. Само патроните: да харчите ли сте дошли тук, или да пускате лиги?
— Трябва ни лекар! Има ли лекар?! — Едва акостираха, и Артьом изскочи на платформата, дърпайки за яката брокера.
Олежек вече се беше предал и повече не бълнуваше нищо.
От устата му излизаха червени мехури. Вярната му кокошка се беше сгушила върху пробития му корем, сякаш за да не даде на душата му да се измъкне през дупката.
— Лекар или медицинска сестра? — закряка разрешеният охранител: сплескан нос и завъртулки вместо уши.