Възелът Чеховска, Пушкинска, Тверска сега се наричаше по друг начин — Четвърти райх, и се явяваше уж наследник на Третия. Може би му беше подправил завещанието, а може и да се беше превъплътил.
Режимите могат да се убият, империите грохват и умират, а идеите са като чумните бацили. Те ще засъхнат и ще заспят в мъртъвците, които са погубили, и поне пет века ще изчакат така. Като копаеш тунел, ще се натъкнеш на чумно гробище... Ще докоснеш старите кости... И няма значение на какъв език си говорил по-рано, в какво си вярвал. Бацила всичко го устройва.
А бившата Соколническа линия, разсичаща метрото на две, отдавна е станала Червена линия. Наречена така не по цвета, а по вярванията. Уникален експеримент: построяване на комунизма на отделно взета линия на метрото. Формулата е същата — всеобща електрификация плюс съветска власт. Е, и останалите променливи на това уравнение, които всъщност изобщо не са променливи колкото и време да е изминало.
Другаде и мъртъвците биха били по-бодри.
— Аз не мога на Райха — поклати глава Артьом. — Не става. Задраскай Чеховска.
Омир го погледна въпросително.
— Все пак е най-краткият път. От Чеховска на Тверска, а там Театрална вече е следващата.
— Задраскай я! Мен там...
— Ти нали си руснак? Бял.
— Не е там работата. Мен там... — Артьом повика с пръст подскачащата в отчаяние девойка. — Ходи да хапнеш супа. За моя сметка. Недей да висиш тук.
Някак нe можеше да откровеничи на глас след ханзийските разговори. Навсякъде му се привиждаше пуловерът.
— Не е важно защо. Няма да мина през Райха. Аз, знаеш ли, тези мръсници... На сала, докато плавахме насам... Едва се сдържах. Ако не бяха петима... С петима е някак... неудобно. А и този наш пътник за оня свят... С яйцето...
— Глупава ситуация... — Омир погали дремещата на коленете му кокошка. — Жалко за човека.
— Някак си много дълъг се оказа днешният ден. — Артьом се избърса. — Ей! Ей, келнер!
— А?-Келнерът беше възрастен, размъкнат, равнодушен.
— Какво има? Водка има ли?
— Гъбена. Четирийсет и осем градуса.
— Да. Ще пиеш ли, дядо?
— Само петдесет грама. И салам. Че ще ме хване.
— А на мен сто.
Донесоха им.
— Някакъв такъв безкраен ден. Хайде за този идиот, а? За Олежка. Да оцелее. Да не ми се присънва със своето яйце. -Добре. Абсолютно глупава история. Нелепа.
— И мен нали за малко да ме нацелят. Знаеш — ето, не чувстваш нищо. Бум. А сега си мисля: вече можеше всичко да е свършило. И то по не най-лошия начин. На тебе щеше ли да ти свърши работа за твоята книга? Точно! И такъв край, а? Случаен куршум.
— Ти наистина ли мислиш, че там можеха да те убият?
— Можеше и щеше да е за добро, а?
— На три станции от Театрална?
— На три станции... — Артьом си пийна още; погледна към вглъбилата се в супата си танцьорка, към киселия келнер. — А онзи радист наистина ли е там, а, дядо? Кажи ми истината. Къде отивам изобщо? Защо?
— Има го. Пьотър. Умбах му е фамилията, струва ми се. Пьотър Сергеевич. Запознахме се. Връстник ми е.
— Умбах. Това прозвище ли е? Сякаш е избягал от Райха. От тези мерзавци.
— Искате ли още?
— Не. Не, не! Е, да допуснем. Благодаря. Не мисля, че е от Райха. Просто...
— Та мен там веднъж едва не ме обесиха, дядо.
— А? Но ти нали не... Или?
— Застрелях техен офицер. Така се получи. И после още... Накратко, свалиха ме от примката.
— Може ли? Ето дотук. Стига, стига! Но нали те свалиха, а? Аз, знаеш ли. си мислех... Как и кой умира. Докъде се стига в живота. Тоест аз, разбира се, съм романтичен стар глупак, но... Ти нали не умря нито днес, нито си умрял тогава. Може би такава ти е съдбата? Не ти е дошло времето?
— И какво? А момчетата, с които ние... С които ние бункера от червените... Момчетата от Ордена. От моето звено само Летягата9 остана. И то едва жив. А колко паднаха там? Улман, Шапката, Десетия... Те например какво? Защо им е било писано да умрат тогава? Лошо ли са се държали?
— Боже мой, не!
— Ето. Ето, дядо. Ей, чичка! Донеси още от своята отрова! Действай, действай!
— Това... Това, тази история, която ти в кабинета на Свинолуп? — попита предпазливо Омир, след като изчака да налеят и да се отдалечат. — Това е за Корбут, нали? Началника на контраразузнаването на червените? Той хвърли всичките си бойци срещу Мелник... Нали? Без санкция на партийното ръководство?
По обратната страна на шперплатовата стена започнаха да почукват равномерно — или с таблата на креват, или с глава — и колкото повече се разпалваха, толкова по-гръмко охкаха.