През тези десет дена, откакто го наблюдаваше, Уолас ни веднъж не бе променил маршрута си. Вероятно, каза си Луис, не го бе променял от години. Уолас никога не бързаше. Вървеше тъй, сякаш разполагаше с толкова време, колко го желаеше. Спираше по пътя си, за да поднови познанство със стари приятели — някое дърво, катеричка, цвете. Беше як мъж и му личеше, че е бил войник — запазил бе доста от уменията и навиците, придобити по време на тежките походи под предводителството на различни командири. Крачеше с високо вдигната глава и изправени рамене и се движеше с лекотата на човек, свикнал с изнурителни преходи.
Луис излезе от гъстата като джунгла плетеница от дървета — някогашната овощна градина, в която няколко сгърбушени, изкривени и посивели от старост дървета все още раждаха някоя и друга горчива ябълка.
Спря се за малко в края на горичката и отправи поглед нагоре към къщата, стъпила върху хребета. За един кратък миг му се стори, че къщата е обляна от особена светлина, сякаш някаква разредена и по-дестилирана субстанция от слънцето бе прекосила бездните на пространството, за да озари точно тази къща и да я отличи от всички други къщи на света. Окъпана н тази светлина, къщата имаше неземен вид, сякаш наистина бе отделена и избрана като нещо изключително. После светлината, ако изобщо я бе имало, изчезна и къщата сега бе огряна от същата най-обикновена слънчева светлина, която падаше и върху полята и горите наоколо.
Луис разтърси глава и си каза, че сигурно оглупява или има халюцинации. Защото не съществуваше никаква по-особена слънчева светлина и къщата беше най-обикновена къща, макар и учудващо запазена.
В днешно време подобни къщи не се срещаха много често. Беше правоъгълна — дълга, тясна и висока, със старомодна резба по стрехите и фронтовете. Имаше мрачен вид, който нямаше нищо общо с възрастта й — била е мрачна още от деня на построяването й — мрачна, неприветлива и яка, подобно на хората, които са я обитавали. Но колкото и да бе мрачна, изглеждаше спретната и стегната — никъде нямаше олющена боя, следи от овехтяване и западане.
В единия край на къщата имаше малка пристройка, нещо като барака, която стоеше някак чуждо — сякаш някой я бе домъкнал отнякъде и лепнал отстрани, закривайки страничния вход на къщата. Вероятно вратата, помисли си Луис, която води към кухнята. Без съмнение бараката е служила като място, където се оставят връхните дрехи и се събуват галошите и ботушите, с пейка за ведрата с мляко и кофите с вода, вероятно тук е стояла и кошницата, в която са събирали яйцата. От покрива се подаваше около метър и половина кюнец.
Луис се приближи до къщата, заобиколи бараката и отстрани откри открехната врата. Пристъпи към прага, широко разтвори вратата и зяпна от изумление.
Защото това не беше обикновена барака. Очевидно това беше жилището на Уолас.
Печката, чийто кюнец стърчеше над покрива, беше в единия ъгъл. Истинска старинна кухненска печка, по-малка от някогашните готварски печки. Отгоре й бяха наредени кафениче, тиган и една тава. Зад нея, закачени на една дъска, висяха и други кухненски съдове. Насреща до стената беше поставено голямо персон и половина легло с високи табли, застлано с една от онези дебели шарени покривки, които преди век жените обичали да съшиват от многобройни разноцветни парчета плат. В друг ъгъл имаше маса и стол, а над масата — малък стенен шкаф без врати, в който бяха наредени няколко чинии. На масата стоеше газена лампа, поочукана от дългата употреба, но с чисто, сякаш сутринта измито и лъснато, шише.
Нямаше врата към къщата, нямаше дори и следа, че някога е съществувала врата. Дъсчената обшивка на външната стена на къщата беше непокътната и служеше за четвърта стена на бараката.
Невероятно е, каза си Луис, че няма никаква врата, че Уолас живее тук, в тази барака, при положение че разполага с цяла къща. Сякаш имаше някаква причина да не обитава къщата и въпреки това да е принуден да живее близо до нея. А може би изкупва грях, като живее в тази барака, подобно на средновековен отшелник, заселил се в горска колиба или пустинна пещера.
Луис застана насред бараката и се огледа, надявайки се да открие някакво обяснение за това странно обстоятелство. Но не видя нищо, освен голия, неоспорим факт, че тук живее някой, и най-необходимите предмети от първа необходимост — печката, на която готвеше и с която се отопляваше, масата, на която се хранеше, лампата, която му служеше за осветление. Дори една шапка нямаше в повече (всъщност, сети се той, Уолас никога не носеше шапка), нямаше и друга връхна дреха.