Вероятно след време щяха да се намерят разумни доводи в полза на едното или другото решение. Ако разполагаше с време, у човек можеше да се оформи някаква увереност, която да му позволи да стигне до едно решение, което, макар и може би не най-правилното, щеше поне да е в съгласие с неговата съвест.
Инок стана и отиде до прозореца. Шумът от стъпките му отекна глухо в станцията. Погледна часовника си и видя, че минава полунощ.
В галактиката имаше народи, помисли си той, които вземаха бързи и точни решения по почти всички въпроси, светкавично откриваха изход и от най-заплетената ситуация, ръководени от логически принципи, които бяха по-конкретни и недвусмислени от онова, което човешкият род бе способен да сътвори. Това беше много хубаво, разбира се, в смисъл, че решенията се вземаха бързо, но при тази бързина не се ли пренебрегваха, а може би и напълно изключваха, някои от тъкмо онези аспекти на проблема, които за човешкия род биха могли да бъдат от по-голямо значение и от самото решаване на проблема.
Застанал прав до прозореца, Инок се загледа в залените с лунна светлина поля, които стигаха до тъмните очертания на гората. Облаците се бяха разпръснали и нощта бе спокойна. Това парче земя винаги щеше да бъде спокойно, защото бе затънтено и се намираше далеч от каквато и да е евентуална цел на атомно нападение. Като се изключи твърде малката вероятност в древността тук да е станало някое невлязло в историята, отдавна забравено незначително сражение, на това място никога не бе имало военни действия, нито пък щеше да има. И въпреки това нямаше да избегне общата съдба — отровена почва и вода, — ако светът изведнъж, в един фатален час на безумие, пуснеше в употреба цялата мощ на ужасните си оръжия. Тогава небесата щяха да се изпълнят с радиоактивен прах, който щеше да се изсипе върху земята и вече нямаше да има значение къде се намира човек. Рано или късно войната щеше да дойде при него, ако не като ослепителен, чудовищен взрив, то под формата на смъртоносен сняг, падащ от небето.
Върна се от прозореца при писалището, взе вестниците, които бяха пристигнали със сутрешната поща, и започна да ги подрежда един върху друг. Тогава забеляза, че Юлисис бе забравил да вземе със себе си купчината вестници, приготвени за него. Трябва да е бил много разтревожен, каза си той, иначе не би забравил да вземе вестниците. Господ да ни е на помощ, помисли си той, защото и двамата си имаме своите проблеми.
Това бе един доста натоварен ден и сега си даде сметка, че успя да прочете само две или три статии в „Таймс“, все за предстоящата мирна конференция. Прекалено много неща се случиха през този ден, прекалено много неприятни неща.
Цели сто години, помисли си той, всичко вървеше нормално. Имал бе и добри, и лоши дни, но, общо взето, животът му бе протекъл спокойно и без тревожни инциденти. И ето че настъпи днешният ден, и спокойствието на всички тези години отиде по дяволите.
Едно време хранеше надеждата, че Земята ще бъде приета за член на галактическото семейство и че той самият ще бъде емисарят, който ще й издейства това признание. А сега всичките му надежди рухваха, и то не само защото станцията можете да бъде закрита, а и поради факта, че самото закриване можеше да бъде обосновано с диващината на човешкия род. Разбира се, Земята щеше да стане изкупителна жертва на политическите игри в галактиката, но позорният печат, веднъж поставен, трудно можеше да бъде изтрит. Във всеки случай, дори това да бе възможно, Галактическата централа би била вече склонна да наложи на планетата едно крайно унизително средство за нейното спасяване.
Все пак, даваше си сметка той, имаше нещо, което можеше да бъде запазено. Можеше да остане на Земята и да предаде на земните хора цялата информация, която бе събирал през годините и записвал — педантично, с най-големи подробности, заедно със своите собствени впечатления, изобщо всичко, което му се бе случило, дори и най-дребното — в дългите редици от дневници, подредени върху етажерката на стената. Щеше да им предаде и извънземната литература, която бе получил, прочел и съхранил. А също и разните предмети и джунджурии, дошли от чуждите светове. От всичко това хората на Земята биха могли да научат нещо, което да им помогне да извървят пътя, водещ до звездите и до онова по-висше знание и по-дълбока мъдрост, които бяха тяхно неотменимо право — може би неотменимото право и наследството на всички разумни същества. Но този ден беше далече, а сега се отдалечаваше повече от всякога след всичко случило се днес. А информацията, с която разполагаше и която с толкова труд бе събирал в течение на почти цяло столетие, бе толкова недостатъчна в сравнение с всички онези знания, които би могъл да натрупа след още сто — или хиляда — години, че дори му беше неудобно да я предлага на своя народ.