— Мисля, че ще можем — отвърна Луис. — Но ще продължа да ви наблюдавам.
— Нямам нищо против — каза Инок. — По-нататък може и да ми потрябва вашата помощ. Но никакви опити за намеса отсега нататък.
— Сигурен ли сте — попита Луис, — че това е всичко?
Инок поклати глава.
— Друго няма. Останалото трябва сам да свърша.
Може би, помисли си той, каза повече, отколкото трябва. Защото как можеше да бъде сигурен, че този човек заслужава доверие? Как можеше да се довери на когото и да е?
И все пак, ако решеше да напусне Галактическата централа и да заложи на Земята, можеше да му потрябва помощ. Извънземните можеше и да не му разрешат да вземе със себе си дневниците и чуждоземните подаръци. Ако искаше да ги измъкне от станцията, трябваше да действа много бързо.
Но искаше ли да напусне Галактическата централа? Можеше ли да се откаже от галактиката? Можеше ли да отхвърли предложението да стане управител на друга станция на някоя друга планета? В решителния час щеше ли да е способен да прекъсне завинаги връзките си с всички онези далечни народи и с криещите толкова тайни звезди?
А вече бе предприел стъпки тъкмо към такъв изход.
Тук, през последните няколко минути, без много да се замисля, сякаш вече бе взел окончателно решение, бе подготвил план за оставането си на Земята.
Стоеше умълчан и замислен, озадачен от стъпките, които бе предприел.
— Тук винаги ще има някой — обади се Луис. — Тук, при този извор. Ако не съм аз, ще е някой, който може да се свърже с мен.
Инок кимна разсеяно.
— Някой ще ви пресреща всяка сутрин по време на вашата разходка — добави Луис. — А и вие можете по всяко време да ни потърсите на това място.
Сякаш правим заговор, помисли си Инок. Също като хлапета, които си играят на стражари и апаши.
— Трябва да тръгвам. Време е да си взема пощата, Уинс ще се чуди какво е станало с мен.
Закрачи нагоре по хълма.
— Довиждане — извика Луис.
— Да, довиждане — отвърна му Инок.
С учудване усети, че вътре в него се разлива някаква приятна топлина. Сякаш нещо, което до този момент не е било наред, изведнъж се е оправило. Сякаш е намерил нещо, което е смятал за загубено.
26.
Инок пресрещна раздавача някъде по средата на пътя, който водеше до станцията. Старата таратайка се движеше бързо, подскачайки по обраслите с трева коловози, минавайки със свистене през надвисналите клони на храстите, които растяха край пътя.
Уинс натисна рязко спирачките, когато забеляза Инок, но не слезе от колата.
— Минал си напряко — каза Инок, като се приближи до него. — Или може би си променил маршрута?
— Нямаше те при пощенската кутия — каза Уинс, — а трябваше непременно да те видя.
— Някакво важно писмо ли?
— Не, не е писмо. Заради Ханк Фишър. Слязъл е в Милвил, черпи всички наред в кръчмата на Еди и плещи каквото му падне.
— Не се случва често Ханк да черпи.
— На всички разправя, че си се опитал да отвлечеш Луси.
— Не съм я отвличал — каза Инок. — Ханк се опитал да я нашиба с камшика и аз я прибрах, докато му мине яда.
— Не биваше да правиш това, Инок.
— Може и да си прав. Но Ханк искаше да я пребие от бой. Дори беше успял да я удари един-два пъти.
— Ханк е решил да ти създаде неприятности.
— Знам, закани ми се.
— Казва, че си я отвлякъл, после си се уплашил и си я върнал у тях. Казва, че си я скрил в къщата си и когато се опитал да разбие вратата, за да си я прибере, ударил на камък. Казва, че имаш много странна къща. Казва, че счупил една брадва, когато я стоварил върху прозореца.
— Нищо странно няма в къщата — отвърна Инок. — Ханк просто си измисля.
— Все още няма страшно — успокои го раздавачът. — Посред бял ден никой разумен човек не би се подвел по приказките му. Но като падне нощта и се изпонапият, няма да са толкова разумни и някои от тях могат да тръгнат насам.
— Сигурно им разправя, че дяволът се е вселил в мен.
— Само това да беше — каза Уинс. — Послушах го малко, преди да потегля.
Бръкна в пощенската чанта, извади пакета с вестници и ги подаде на Инок.
— Трябва да ти кажа нещо, Инок. Нещо, което може би не съзнаваш. Няма да е трудно да се насъскат много хора срещу теб — като се има предвид начинът ти на живот и всичко останало. Ти си особен. Не, не искам да кажа, че нещо не ти е в ред — аз те познавам и съм убеден, че си нормален човек, — по някой, който не те познава, лесно може да добие грешна представа за теб. Досега не са те закачали, защото просто не си им давал никакъв повод да те закачат. Но ако с приказките си Ханк успее да ги насъска…