Инок усети как кожата на гърба му се опитва да се навие на руло като щора на прозорец, а космите на тила му се изправиха, подчинявайки се на някакъв първичен инстинкт в стремежа си да наподобят настръхнала пред боя грива.
Но както си стоеше, почти парализиран от страх, някаква частица от съзнанието му си спомни, че вече е стрелял веднъж, и пръстите му се спуснаха към джоба, извадиха един патрон и го пъхнаха на мястото на изстреляния.
Жуженето се чуваше още по-силно, преминало бе в по-висока тоналност и се приближаваше с огромна скорост.
Инок вдигна глава и видя, че точиците вече не кръжат в небето, а се спускат надолу към него, подредени една след друга.
Хвърли един поглед към балона, който продължаваше да врещи и да се клатушка върху кокилестите крака. Продължаваше да напредва, но пикиращите точици бяха по-бързи и първи щяха да достигнат хълма.
Инок изнесе пушката леко напред и нагоре, готов всеки миг да я долепи до рамото си, и продължи да следи полета на връхлитащите точици — вече не точици, а зловещи аеродинамични тела, всяко въоръжено с рапира, която стърчеше от главата му. Нещо подобно на клюн, помисли си Инок, защото тези същества сигурно бяха птици, но изглеждаха по-дълги, по-тънки, по-големи и по-страшни от коя да е земна птица.
Жуженето премина в писък, който продължи да се усилва и стана толкова остър, че косите му се изправиха от ужас. И през цялото време като метроном, отмерващ такта, прозвучаваха врясъците на черния балон, закрачил надолу по хълма.
Инок дори не разбра кога ръцете му са вдигнали пушката и са я долепили до рамото му, изчаквайки момента, когато първото от пикиращите чудовища ще е достатъчно близо, за да стреля.
Падаха като камъни от небето и бяха по-големи, отколкото си ги бе представял — големи и прииждащи, като стрели, насочени право към него.
Пушката го ритна по рамото и първата птица се сгърчи, тялото й изгуби стреловидната си форма, прекърши се на две и се понесе право надолу. Зареди и веднага стреля — втората загуби равновесие и се запремята. Отново зареди и натисна спусъка. Тревата се люшна, вятърът пое отпуснатото, разкъсано тяло и като обрулен лист го понесе настрани към реката.
Останалите прекратиха атаката. Завиха леко и поеха право нагоре към небето, размахали огромните си като на вятърна мелница крила.
Върху хълма падна сянка, някъде отгоре се появи могъщ стълб и се стовари встрани от хълма. Земята потрепера, а там, където стъпи кракът, скритата от тревата вода изригна като фонтан.
Крясъците станаха оглушителни, изпълниха цялото пространство и огромният крачещ балон бавно се заспуска надолу.
Инок успя да различи лицето му, ако това уродливо и отвратително нещо можеше да се нарече лице. Имаше остър клюн, под него някакъв смукателен орган вместо уста и още десетина органа, вероятно очите му.
Краката приличаха на обърнати V-та, като вътрешните отсечки бяха малко по-къси от външните. В центъра на тези вътрешни рамена висеше огромният балон — туловището, а лицето се намираше отдолу под него, за да вижда съществото цялото ловно поле под себе си.
Изведнъж разперените навън крака започнаха да се прегъват, оказа се, че имат стави, и туловището приклекна за да сграбчи жертвата си.
Инок не разбра кога е вдигнал пушката и е започнал да стреля, но усети тласъците на приклада върху рамото си. Имаше чувството, че някой друг стреля вместо него, а той стои настрана и наблюдава как онзи държи оръжието и натиска спусъка.
От черния балон се разхвърчаха парчета месо и по туловището му се появиха назъбени пукнатини, от които потече мътна течност, която се изпари и започна да ръси черни капки.
Затворът изщрака на празно — изстрелял бе всички патрони, по нямаше нужда да продължава стрелбата. Огромните крака започнаха да треперят и да поддават, нараненото тяло се затресе конвулсивно сред гъстата мъгла, която излизаше от него. Крясъците бяха престанали и Инок чу трополенето на черните капки върху ниската трева на хълма.
Разнесе се отвратителна миризма, а капките, които падаха върху него, бяха лепкави и приличаха на студено машинно масло. Огромното туловище, издигащо се над него на своите кокилести крака, започна да се свлича на земята.
Внезапно целият този свят помръкна и изчезна от погледа му.
Инок отново се озова в овалната зала, сгряна от приглушената светлина на лампите. Усещаше се задушливият мирис на барут, а навсякъде около краката му се въргаляха лъскавите празни гилзи, изхвърлени от пушката.