Първият му изстрел, насочен към връхлитащия звяр с тяло на вълк и глава на старец, не бе попаднал в целта и сега там, в онова измерение на нереалността, той и неговият другар ръмжаха доволно над безформената, кървава маса от разкъсана плът и потрошени кости, която представляваше трупът на Инок Уолас.
30.
Върна се обратно по същата галерия с наредените по рафтовете подаръци, сякаш бяха най-обикновени вещи, подредени в прашния и сух таван на най-обикновен дом.
Късчето лента не му даваше мира, онова малко късче лента, което показваше, че макар да бе поразил всички останали цели, първият му изстрел не беше точен. Рядко му се случваше да не улучва. Хилядите му посещения на стрелбището го бяха научили тъкмо на такъв вид стрелба — когато опасността се появява неочаквано и никога не знаеш какво ще последва в следващия миг, тъй че си длъжен да убиеш, за да не те убият. Може би, помисли той, се оказа не във форма, защото напоследък бе позанемарил тренировките си. Макар че всъщност нямаше никакви причини да тренира редовно, защото се упражняваше в стрелба единствено за удоволствие и само силата на навика го караше да носи пушката си по време на всекидневните си разходки. Носеше пушката си тъй, както други носеха бастун или пръчка. В началото, разбира се, пушката беше друга, а и времената бяха други. В онези години не изглеждаше необичайно човек да носи пушка, когато излиза на разходка. Ала оттогава нещата се бяха променили и дори му стана смешно, като си помисли колко много поводи за одумки е дал на хората, които са го виждали да се разхожда с пушка.
Някъде към края на галерията забеляза огромен черен куфар да стърчи от долния рафт. Беше прекалено голям, за да се побере целият.
Инок мина край него и продължи нататък, но изведнъж спря и се обърна. Този куфар — спомни си той, — тъкмо този куфар принадлежеше на Сияйния, който почина горе в станцията. Беше го получил в наследство от съществото, чието похитено тяло щеше да бъде върнато в гроба му тази вечер.
Върна се при рафта и облегна пушката си на стената.
После се наведе и измъкна куфара.
И по-рано, още преди да го смъкне по стълбите и постави на рафта, бе погледнал какво има в него, но тогава, спомни си, не бе проявил голям интерес към съдържанието му. А сега изведнъж изпита огромно любопитство. Внимателно вдигна капака и го подпря на рафтовете. Приклякайки до отворения куфар, той се опита да обхване с поглед нещата, които бяха най-отгоре.
Ето го искрящото наметало, грижливо сгънато, най-вероятно някакво церемониално наметало, макар че не можеше да бъде сигурен. Върху наметалото лежеше малка бутилчица, цялата грейнала от отразената светлина, сякаш някой бе издълбал огромен диамант, за да направи от него бутилка. До наметалото бе поставено странно кълбо от слепени тъмновиолетови топчета без никакъв блясък, които много приличаха на топчета за тенис. Той обаче знаеше, че не са слепени, защото още първия път го бяха очаровали и когато ги взе в ръка, откри, че се движат свободно във всички посоки, без да се нарушава кълбовидната форма на цялото тяло. Отделните топчета не можеха да се откъснат от цялата маса, колкото и силно да ги дърпаше човек, но това не им пречеше да се движат свободно, сякаш всички заедно бяха потопени в някаква течност. Човек можеше да премести едно или всички топчета едновременно, но формата на цялото тяло никога не се променяше. Дали е някакъв калкулатор, запита се Инок, но едва ли беше възможно, защото всички топчета си приличаха и по нищо не се различаваха едно от друго. Или поне човешкото зрение не бе способно да ги различи. Интересно, каза си той, дали зрението на Сияйните бе способно да открие някаква разлика между тях? И ако това беше калкулатор, какви задачи се решаваха с него? Математически? Или етични? Или може би философски? Но това беше чиста глупост, защото кой е чувал за калкулатор, с който се решават етични или философски задачи? Или по-точно кой на Земята е чувал подобно нещо? Най-вероятно не беше калкулатор, а нещо съвсем друго. Може би някаква игра — нещо като пасианс?
Ако разполагаше с достатъчно време, би могъл в крайна сметка да разбере за какво служи. Но време нямаше, а и не си струваше в момента да се занимава толкова много с една-единствена вещ при наличието на стотици други не по-малко фантастични и по-непонятни неща. Защото, докато си блъскаше главата над някоя конкретна вещ, постоянно щеше да го гложди мисълта, че може би се е захванал с най-незначителната от всички.
Приличам на турист, си каза Инок, попаднал в огромен музей и напълно объркан от множеството непознати неща, които го заобикалят отвсякъде.