Той бавно сгъна писмото и го постави обратно в кутията. Стана му малко неудобно от това, че го прочете — сякаш бе проявил нездраво любопитство към нещо, което нямаше право да знае. Тук, в храма, пишеше в писмото. Изглежда, авторът е бил един от мистиците на Сияйните и е писал до своя стар приятел, философа. Най-вероятно останалите писма бяха от същия автор — писма, които възрастният Сияен е ценял толкова много, че ги е вземал със себе си по време на пътуванията си.
Стори му се, че откъм гърба му задуха лек ветрец. Всъщност не ветрец, сякаш въздухът се раздвижи и някак странно захладя.
Обърна се и погледна назад към галерията — нищо не помръдваше, поне очите му нищо не доловиха.
Вече не усещаше ветреца в гърба си, ако изобщо беше ветрец. Появи се за миг и докато се обърне — вече го нямаше. Сякаш дух бе минал край него, помисли си Инок.
А дали Сияйният имаше дух?
Близките му на Вега XXI още в същия миг бяха разбрали за смъртта му и за обстоятелствата, при които бе починал. Бяха информирани и за изчезването на тялото. А и авторът на писмото пишеше тъй спокойно, много по-спокойно, отколкото би било по силите на повечето човешки същества, за предстоящата си смърт.
Възможно ли бе Сияйните да знаят повече за живота и смъртта, отколкото бе известно на останалите? И ако беше така, дали го бяха записали черно на бяло и съхранили в някое хранилище (или хранилища) в галерията?
При тях ли беше отговорът? — запита се.
Приклекнал над куфара, той си помисли, че това е възможно, че може би някой вече е разкрил тайните на живота и съдбата. Изпита облекчение при тази мисъл, едно особено, вътрешно удовлетворение от готовността си да повярва, че вероятно съществува цивилизация, която е открила отговора на най-загадъчното уравнение на вселената. И че може би чрез решението на това уравнение се хвърля мост към духовната сила, която се родее с времето и пространството, и с всички други основни фактори, върху които се крепи целостта на вселената.
Опита се да си представи какво би изпитал човек, установил контакт със силата, но това се оказа невъзможно. Запита се дали и онези, които вече са осъществявали такъв контакт, биха могли да намерят думи, за да го опишат. Каза си, че сигурно и те нямаше да успеят. Защото би ли могъл човек, след като целият му живот преминава в непосредствена връзка с времето и пространството, да каже какво означават те за него или какво усеща при досега си с тях?
Юлисис, помисли си той, не му бе казал цялата истина за Талисмана. Беше му казал, че е изчезнал и че галактиката усеща липсата му, но не му бе казал, че от много години мощта и славата му бяха намалели поради неспособността на неговия пазител да осигури качествена връзка между хората и силата. И през всичкото това време корозията, причинена от липсата на такава връзка, бе разяждала устоите на галактическото братство. Днешните проблеми, каквито и да бяха те, не бяха възникнали през последните няколко години, а бяха назрявали далеч по-дълго време, отколкото повечето извънземни бяха склонни да признаят. Макар че, каза си той, повечето извънземни вероятно нищо не са знаели.
Инок затвори капака на кутията и я върна обратно в куфара. Някой ден, помисли си, когато има нужната нагласа, когато вниманието му не е изцяло ангажирано от напиращите събития и когато превъзмогне усещането, че проявява нездраво любопитство, ще се опита да направи пълен и точен превод на всички писма. Защото беше сигурен, че в тях ще открие допълнителна информация за тази прелюбонитна раса. И може би тогава щеше да е в състояние да разбере какво представлява тяхната човечност — човечност не в традиционния, общоприет смисъл, предполагащ принадлежността към човешкия род на Земята, а като съвкупност от определени норми на поведение, лежащи в основата на всяко разумно общество, така както онова, което наричаме човечност в тесния смисъл на думата, лежи в основата на представата ни за човека.
Посегна да затвори капака на куфара, но спря.
Някой ден, беше си казал преди малко. Но този „някой ден“ можеше и да не настъпи. Такъв начин на мислене — да си представяш, че винаги ще има някои ден — бе възможен при условие, че се намира вътре в станцията. Защото тук дните нямаха край и пред него имаше много, безкрайно много дни. Тук човек придобиваше една изкривена и нереална представа за времето и можеше да си позволи лукса да гледа на себе си като на пътник, поел по дълъг, почти безконечен път. Но всичко това скоро можеше да свърши и времето изведнъж да приеме обичайното си измерение. Ако напуснеше станцията, щеше да дойде и краят на дългата върволица от дни пред него.
Бутна обратно капака и го облегна на рафтовете. Извади кутията и я постави на пода до себе си. Щеше да я занесе горе и да я сложи при друтите неща, които трябваше да е готов да вземе със себе си, ако напуснеше станцията.