В момента, в който нахлу в окрайнините на гората, Инок успя да зърне как съществото свърна надолу по един малък дол, после се втурна нагоре по отсрещния склон, пробивайки си път през високите папрати, стигащи почти до кръста му.
Ако продължи все в тази посока, си каза Инок, може би щеше да успее да го хване, защото склонът над дола възлизаше на скалисто било, осеяно с остри зъбери и завършващо с голяма, издадена навън канара, заобиколена от стръмни урви, тъй че скалистото било и канарата бяха като изолиран отвсякъде остров, увиснал във въздуха. Можеше да се поизмъчи малко, докато измъкне съществото от скалите, ако се скриеше там, но поне щеше да знае, че то се намира в клопка и няма да може да избяга. Макар че, напомни си Инок, нямаше много време за губене, защото слънцето залязваше и скоро щеше да стане тъмно.
Инок зави леко на запад, за да заобиколи дерето откъм горния му край, без да изпуска от погледа си бягащия пришълец. Съществото продължаваше да се катери нагоре по склона и държейки го под око, Инок още повече ускори крачките си. Пришълецът вече беше влязъл в капана. В стремежа си да избяга бе преминал отвъд критичната точка и оттук нататък беше невъзможно да се върне обратно. Скоро щеше да стигне до ръба на скалата и нямаше да му остане нищо друго, освен да се завре в някоя пукнатина сред зъберите.
Инок прекоси тичешком покритото с папрати пространство и излезе на по-стръмния склон на около трийсет метра под скалистото било. Тук растителността не беше толкова гъста. Тук-таме растяха рехави шубраци, а и дърветата бяха по-нарядко. Меката като килим почва на гората остана назад и сега земята беше застлана с дребни камъчета, които в продължение на безброй мразовити зими се бяха откъртвали от скалите и свличали надолу по склона, а сега лежаха тук, покрити с плътен слой мъх, и не беше никак безопасно да се стъпва по тях.
Докато тичаше, Инок хвърли бърз поглед към скалите, но от извънземния нямаше и следа. След това с крайчеца на окото си забеляза някакво движение и веднага се просна на земята зад прикритието на една малка туфа от лескови храсти. През плетеницата от клони се виждаше фигурата на извънземния, очертана на фона на небето — въртеше глава наляво-надясно, за да обхване с поглед склона под себе си, повдигнал леко оръжието си, готов всеки момент да стреля.
Инок продължи да лежи, без да смее да помръдне, стиснал пушката в протегнатата си ръка. Усети остра болка по кокалчетата на едната си ръка и разбра, че ги е ожулил при падането си.
Извънземният се скри от погледа му зад скалите и Инок бавно притегли пушката към себе си, за да му е подръка, ако му се открие сгоден случай за стрелба.
Макар че, запита се той, щеше ли да посмее да стреля? Щеше ли да посмее да убие едно извънземно същество?
Пришълецът можеше да го убие още там, в станцията, когато едва не загуби съзнание от ужасната му миризма. Но не го уби. Предпочете да избяга. Възможно ли бе, запита се той, съществото да е било толкова уплашено, че да е мислело само как да избяга? Или може би се е поколебало да убие един управител на станция, така както самият той не бе склонен да убие един извънземен?
Огледа внимателно скалите над себе си, но не забеляза никакво движение, абсолютно нищо. Трябваше да се придвижи нагоре по този склон, и то бързо, защото времето работеше против него и в полза на пришълеца. Щеше да е тъмно след не повече от трийсет минути, а тази история трябваше да приключи, преди да се е стъмнило. Ако пришълецът се измъкнеше от това място, шансовете му да го открие после бяха нищожни.
А защо, обади се другото му Аз, дистанцирайки се от него, трябва да те е грижа за проблемите на извънземните? Та нали ти самият взе решение да информираш Земята за съществуването на извънземни цивилизации в галактиката и да предадеш на Земята, без да си поискал разрешение, всички онези знания и умения, до които си се докопал. Защо не позволи на този пришълец да разруши станцията, осигурявайки по този начин изолацията й в продължение на много години — защото, ако това бе станало, щеше да си свободен да правиш каквото си искаш с всичко, което се намира в нея? Можеше само да спечелиш, ако бе оставил нещата да се развиват сами.
Но аз не можех, извика Инок вътре в себе си. Не виждаш ли, че не можех? Не разбираш ли?
Нещо прошумоля в храстите от лявата му страна и го накара да се обърне натам, вдишал готовата за стрелба пушка.
Там, на не повече от пет-шест метра от него, стоеше Луси Фишър.
— Махай се оттам! — извика той, забравяйки, че тя не може да го чуе.
Но тя сякаш не го забеляза. Посочи наляво и направи широк жест с ръката нагоре към скалите.